Постоянно се губя. Накъдето и да тръгна, задължително успявам да се изгубя. Всъщност имам карта и чудесно зная, в каква посока вървя, просто искам да се разходя, а наоколо – нийде нищо, заради което да си заслужава да се бие толкова път. На всичкото отгоре се боя да извадя картата, защото веднага някой се лепва ентусиазирано да помага с: “Co pani szuka?”, а пани не знае какво шука и не е в състояние да обясни. Съкращавам си пътя, измисляйки си проклятия от сорта на “да върви по тройните дяволи тройния град, с тройните му разстояния и тройно по-нередовния му транспорт”.
Може би разстоянията ми се струват толкова големи, защото ги минавам за пръв път. Отначало и пътя до супермаркета ми се виждаше километричен, а когато започнах да го минавам всеки ден, някак си се скъси. Но е огромно удоволствие да бъхтиш пеш из непознат град съвсем сама, спор няма. С най-голямо удоволствие бих си останала вкъщи да си чета книги на лаптопа, но знам че после бих се хапала отзад, задето съм била в Полша и никъде не съм отишла. Пък и всички ще питат: “Къде ходи? Какво видя?” и трябва да имам какво да разказвам. Затова продължавам гузно да се мъкна без цел и посока сред хората, които отиват на някъде, с някого.
Kiff се отказва от алтернативата да се мести в Полша с убедителния аргумент, че тук не само е забранено да се пие алкохол на обществени места, ами и са въвели забрана да се пуши в затворени помещения. При което как се предполага да вирее на полска почва?
Успяла съм да свикна с кресливите си колежки до степен, че вече рядко ми правят впечатление. Пък и почтено си откраднах слушалки от една колежка, която имаше два броя и когато започнат да се състезават коя ще направи по-шумна имитация на оргазъм, или в стаята влезе колега от мъжки пол, или някакъв друг повод за нечовешки крясъци и вой, поне мога да си пусна музика.
Следвайки препоръката на Аня от HR, след като приключа работа и изляза от системата, се ровя из блоговете. При което всички колежки, заминавайки си, не пропускат да ми кажат: “Go home! Have fun!”. Вече по няколко пъти съм им обяснявала, че не работя – просто си сърфирам, защото в квартирата нямам интернет. Но те не престават да ме подканват. Така де, защо да вися на интернет като мога да си отида в празната квартира и да вися там!
Започнала съм нарочно да оставям прозореца отворен и да сипвам котешки гранули в паничка за черно-бялото коте, което ме навестява. Но котето се изхитря да изяде гранулите, да нанесе малко пясък и да си замине, преди да се върна. Достигнала съм същинското дъно на антисоциалността – не мога да се сприятеля дори с бездомно коте.
Но поне мога да си проветрявам на воля. Никакъв котарак, който да се мята през прозореца и после да пищи да го прибирам, никакъв зиморничав Kiff, който да се оплаква, че му е студено и защо трябва непрекъснато да проветрявам. Последното винаги успява да ме развесели, защото ми припомня една сцена от “Коля”.
Главния герой е неуспял музикант, на когото много му трябват пари и сключва формален брак с една рускиня. Рускинята му тръсва детето си и избягва в Германия. Привикват го тайните служби да го разпитват защо така светкавично се е оженил за чужденка и още по-светкавично са се разделили и той, от нямане какво да каже, изтърсва: “Ами тя е от Русия, Сибир, нали знаете... Свикнала на студено и постоянно проветряваше...”
Аз не че съм от Сибир и толкова обичам студа – просто обичам да дишам, въздух за предпочитане, а Kiff пуши една от друга собственоръчно свити цигари.
0 коментара:
Публикуване на коментар