Полша – първи впечатления

Първи ден на работа. HR-ката Аня ме запознава – няма лъжа, няма измама – с всичките сто и кусур служители на фирмата. Устата ми се разчеква от усмихване. Бях останала с впечатлението, че във фирмата ще има и други чужденци, но не би (типичен пример на приемане на желаното за действителност). По-голямата част от колектива е женска. Местните младежи не ме впечатляват особено. Като че ли всички са остригани първи номер, имат безформени глави и се казват Кжищоф.

Вадя медицинско. Опитите ми да се разбера с поляците на чешки се оказват далеч по-успешни, отколкото опитите ми се разбера на български в Чехия.

Уиндоуси на полски. Офиси на полски. Оправям се по спомени.

В близките търговски центрове. Опитвам да намеря био-козметика, без особен успех. Виждам някаква марка “От аптечката на баба” и обнадеждено се хвърлям да чета съдържанието – оказва се пълна с PEG-ове и парабени. Аптечката на баба ти ще да е съдържала доста странни неща. Съдържанието на продуктите е само на полски. Когато най-накрая намирам надпис на няколко езика, оказва се че останалите езици са литовски, латвийски и естонски. По дяволите.

Не мога да намеря любимата си бърза закуска – боб в доматен сос – сред консервите. Най-накрая го намирам под названието “боб по британски” в буркан, сред готовите ястия. Кой знае защо, при гледката на боб в буркан загубвам апетит и не си купувам.

При зеленчука се продават кисели краставици на килограм. Някакъв дядо замислено рови из кофата, явно в търсене на идеалната краставица. Тук като че ли всичко съдържа кисели краставици и копър. Чипс с копър. Супа от краставици. Бидон с киселото зеле, от който да си нагребеш колкото ти трябва. Всевъзможни туршии, компоти и консерви – явно зимнината много се харчи.

Из магазините ме заговарят разни хора. За по-сигурно на всичко викам “Так, так” и и мъдро клатя глава, след което светкавично офейквам.

Оставам с впечатление, че тук хората не се поздравяват обсесивно-компулсивно като в Чехия, напр. новите ми комшии само ме гледат подозрително като ги поздравявам, да не говорим, че изобщо не заключват вратата на двора, от което всеки уважаващ себе си чех би получил панически пристъп. Новата ми хазяйка е силно изненадана, че изобщо ми е хрумнала подобна безумна мисъл – да заключвам портата на двора. Но така става като живееш дълго време в Чехия.

В стаята, в която работя има колежка, която не е овладяла умението, което повечето от нас са научили още на пет годинки – а именно да си затваря устата. Цял ден пее, хили се, киха шумно, прозява се шумно и повтаря до полудяване с престорен бебешки глас някоя фраза – или просто издава нечленоразделни крясъци, само и само да не мълчи. Имам чувството, че съм затворена в едно помещение с говорещ папагал. Опитайте се е да правите превод, докато някой повтаря стотици пъти “she says sea shells” на метър от вас. Добре че често ходи да пуши, та да успея да свърша нещо.

Шефката веднъж-два пъти на ден й казва да престане и тя престава – за около пет минути. На останалите явно не им пречи, дори се включват и започват и те да врещят с престорени лигави гласове и изобщо, голяма веселба пада. Не ме разбирайте погрешно – нямам нищо против всеки за се забавлява както намери за добре, но имам нещо много против веселието да се случва в стаята, в която работя, докато се опитвам да работя. Веднъж вече съм имала подобен колега, страдащ от логорея – всъщност той не страдаше, страдах аз – и зная, че спасение няма. Всичко, което човек може да направи е да си запушва ушите и да мърмори “млъкни, дяволите да те вземат, млъкни най-сетне” – не че помага особено.

Тройния град (Гданск, Сопот, Гдиня) е доста огромен, както и разстоянията между всичко и всичко останало. Има електричка, която играе ролята на метро, но билетите не са съвсем евтини, а разписанието явно им служи само за да знаят какво не спазват. В интернeт намирам единствено карта на градския транспорт в Гдиня – иначе само разписания. Мммда, разглезил ме е градския транспорт в Прага.