Гласовете ви чувам

I have, in the past, used my own life in my writing. I wrote about my hormonal teenage shenanigans in an essay on teen sexuality. I used a bout of life-threatening illness as a way into a discussion of death-themed poetry. I reflected on my body image to introduce a book chapter about feminism and beauty.

Or that's what I thought I was doing. Many of my readers thought I was confessing my darkest secrets and asking them to either return in kind or judge and advise. I've received confessions of adultery, teenage promiscuity, drug use and prostitution. I've had emails from people revealing rapes, abortions and life-long loneliness. I'm touched, of course, but also uncomfortable and disturbed. It's wonderful that a piece of writing can make someone feel less alone but troubling that a small, carefully chosen and crafted anecdote would inspire strangers to reveal incredibly intimate and often upsetting details of their lives.

And then there are those who think a public "confession" is an invitation for judgment or advice. I've been sent religious screeds, promises to pray for me and several descriptions of the hellfire awaiting me. I've been told to get counselling, see a psychiatrist, have more sex and get a makeover.

Emily Maguire, Too much information

Обикалях между стелажите на един голям супермаркет, когато насреща ми изскочи позната физиономия. Позната физономия плюс познат истеричен фалцет и познато противно кикотене. Веднага свих зад съседния стелаж с мисълта: “О, Боже, дано да не ме е видял, дано да не ми се лепне и да ме хване на приказка”. В следващия момент осъзнах, че въпросната личност просто няма как да ме познае. Бях срещнала един от участниците в последния Биг Брадър.

Всеки, който чете блогът ми, знае значително количество детайли от живота ми и може дори да има чувството, че ме познава. Аз, от своя страна, познавам малка част от хората, които ме четат.

Не пиша за да получа съчувствие, разбиране или признание от напълно непознати хора. Още по малко пък, за да получа полезни съвети или за да чуя нечия морална оценка за характера и поведението си. 
Разказвам истории от живота си, понеже пиша с удоволствие и доста хора са ми казвали, че с удоволствие ме четат. Пиша заради тях. Но не си правя илюзията, че се познаваме.

Учудва ме колко много хора не могат да направят разлика между задушевен разговор с приятел и четенето на блога на абсолютно непознат човек. Когато веднъж в контекста на една история написах, че обичам да коментирам филми, оказах се засипана с мнения, колко някакви хора не понасят този ми навик. Хора с които изобщо не съм се срещала, камо ли пък да сме гледали филми заедно. Друг път разказвах за навика на мъжа си да слуша силно музика (навик, от който между другото, се отказа преди доста години) и ме разкритикуваха задето АЗ слушам силно музика. И така нататък.

Предполагам, че същите хора като малки са имали въображаеми приятелчета, писали са писма на Винету и са били убедени, че когато Педя човек-Лакът брада казва: “Лека нощ, деца!” го казва СПЕЦИАЛНО на тях.

В патологичното си проявление, подобно объркване може да те доведе до там, че да си мислиш, че говорителите по телевизията ти четат мислите и ти подават сигнали – или че в последния си филм Анджелина Джоли те бройка с очи и ти обещава да напусне Брад Пит заради тебе.

Спомням си за един пост в expats.cz който започваше с “ХЕЙ ТИ! ТОЧНО ТИ! Този пост е за тебе, човече, дето ме гледаше накриво в трамвая! Толкова ли сте захлупени в Чехия, че не сте виждали чернокожи?” – от някакъв тип, който беше безкрайно възмутен, че някой го гледал странно в трамвая и си мърморел под носа. Следваха три страници спекулации защо автора на този пост не се е конфронтирал с издразнилия го индивид, а е намерил за нужно да пуска тема във форума. Самият автор, доколкото си спомням, така и не се появи да обясни. Сигурно е бил зает да получава факсове от Марс.

Така че... ХЕЙ ТИ! ТОЧНО ТИ, НЕПОЗНАТИ ЧИТАТЕЛЮ! Моят блог не е СПЕЦИАЛНО за теб! Може би знаеш доста неща за мен, но в действителност, не се познаваме! Аз не съм комшията ти, който си пуска силно музика! Нито пък непознатия в киносалона, който те дразни с коментарите си! Ако имаш проблем с тези хора, разреши си го с тях. Не пиша, за да те питам какво ти е мнението за мен. Ако имаш да кажеш нещо за писането ми – давай! Писането ми познаваш. Мен не.

Удоволствието да живееш с хазяи 2

Сънувам, че съм замръкнала навън и ме вали пороен дъжд. Бляскат светкавици, трещят гръмотевици, които стават все по-силни, докато накрая се събуждам. Не престава да вали – дъждът е вътре в стаята. Седя на леглото си от мокра по-мокра и нищо не разбирам. Трещенето, което ме е събудило, е нечие блъскане по входната врата. 

Ставам да отворя – подгизнала, рошава и неадекватна – само за да ми се разкрещят някакви двама непознати, които отказват да чуят или да разберат и дума от това, което им казвам. Което не е много чудно, понеже чешкият ми не е на ниво. За щастие, пристига Kiff и от последвалия разговор разбираме, че апартаментът под нашия е наводнен. Непознатите, които се оказват комшиите отдолу, отказват да повярват, че водата не тече от нас. За потвърждение ги каним в стаята, след което заспиваме изтощени на по-малко мократа половина от леглото.

На другия ден мазилката от половината таван и част от стената пада, а самият таван изглежда, сякаш е пипнал някаква гадна кожна болест. Агенцията отказва да направи каквото и да е. Както казах, студена война.

Но истинската криза настана заради уредбата. Kiff си я беше донесъл от вкъщи с обяснението, че не може да вирее без музика, а моят дискмен и скапани колонки са обида за слуха. На мен музиката не ми пречеше, но явно бях единствена. 

Един ден при прибирането си вкъщи, служителката на Агенцията, която прекарваше най-много време там, ме спря и обяви: “Англичанинът, който живее над вас каза да ви предам, че ако не престанете да пускате музиката толкова силно, ще дойде и ще ви убие.” – “И вие съвсем спокойно ми съобщавате, че той иска да ни убива? И това ви се струва в реда на нещата?” – “Той плаща 36 000 за апартамент, а вие 6 000 за стая. Да ви убива ако иска” – ми съобщи служителката с непоклатима логика.

Разтреперана от яд изтичах по стълбите нагоре и позвъних на вратата на потенциалния си убиец. Човечецът беше не по-висок от мен и изобщо не изглеждаше заплашително. “Значи вие сте този, дето ще ни убива? Муахахаха!” – изхилих се в лицето му възможно най-убедително, въпреки че изобщо не ми беше до смях. “Не съм казал, че ще ви убивам, а че ако продължите да пускате музика толкова силно, ще дойда и ще ви строша уредбата” – рече притеснено англичанинът. “Значи убийството се отлага, засега просто се каните да влезете с взлом и да ни трошите собствеността? Моля, заповядайте!”- Англичанинът промърмори нещо в смисъл, че в момента бил зает и набързо затръшна вратата.

Но не престана да се оплаква. Твърдеше, че подът му вибрирал от музиката и Kiff в старанието си да го убеди с добро, пусна уредбата толкова силно, колкото никога преди това не я беше пускал и отиде да изпробва вибриращия под. Естествено, нищо не усети. Опитвахме се да аргументираме с него и Aгенцията, че нарушение на реда представлява само ако пускаш музика след 11 вечерта или 7 сутринта, което ние не правим, но на тях логиката явно не им беше силната страна.

За капак, когато един неделен следобед си доспивахме, Kiff се събудил гладен и решил да отскочи до хладилника без да се облича. Само за да лъсне по гол задник пред служителите от Агенцията и някакви техни клиенти, които точно се черпели с кафенце. На нашите аргументи, че не сме ги чули да влизат, понеже сме спали и че не сме могли да очакваме, че ще кибичат в кухнята точно в неделя следобед никой не откликна с разбиране.

Някъде по това време се появи Американецът. Работеше за Агенцията и като типичен американец беше усмихнат, любезен и приятен и често разменяхме по някоя дума, когато се засичахме в кухнята. Освен това Американецът живееше в сградата и понякога си съкращаваше дългите вечери, играейки покер на компютъра в офиса, така че се виждахме доста често.

Един прекрасен ден заварих лудия немец Кристофър и Американеца в офиса. Направих си набързо нещо за ядене и за да не ги притеснявам, се изнесох да ям в стаята си. Kiff тъкмо си беше сглобил компютъра и играеше нещо, слушайки музика. Не след дълго лудия немец започна да блъска по вретата и да крещи да намалим музиката. Kiff сви рамене и намали малко звука. 

Изтегната на кревата, продължих да си чета списание и да ям, когато без да чука, лудия немец Кристофър връхлетя в стаята и се разкрещя: “Аз не ви ли казах да намалите музиката! Казах ли ви да намалите шибаната музика!” Kiff беше замръзнал пред компа, Американецът, пребледнял, на вратата. “Не ми харесва вашето държание – обадих се. - Не можете ей-така да си влизате тук и да ни заповядвате.” - “Дреме ми на оная работа какво ти харесва! И имам право да ви заповядвам, понеже тази сграда е моя! Ако кажа, още тази вечер ще се изнесете!” – “Не можете да ни гоните от апартамента. Имаме подписан договор” – “Ти ли ще кажеш какво мога и какво не мога! Искаш ли още тази вечер да си търсите нова квартира!” – лудия немец беше наистина полудял.

На другия ден се засякох в кухнята с Американеца. “Много се извинявам – каза той. – Направо нямам думи. За пръв път виждам такова нещо. Аз ... не знаех, че в Европа собствениците се държат по подобен начин с наемателите. Още веднъж се извинявам.”
“Няма нищо - отвръщам. - Вината не е ваша.”

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

След две седмици се изнесохме, тъй като така или иначе договорът ни изтичаше. Бяха ни казали, че ще правят ремонт на апартамента, което приехме като предното извинение, понеже от тази кварира ни гонеха може би за петдесети път. Но когато след седмица се върнахме да им оставим ключовете, се оказа че не са лъгали. Ремонт като ремонт – бяха избили целия под в коридора, така че се виждаше долният етаж. Така и не разбрах как успяват да си стигнат до офиса.

Англичанинът от горния етаж, който първо ни наводни, а после се гласеше да ни убива, го застигна лошата карма. Kiff го беше срещнал на стълбите целия потрошен и на патерици. 

Удоволствието да живееш с хазяи 1

Разказвала съм какво е да живееш със съквартиранти, дойде му времето да разкажа и какво е да живееш с хазяи. Както се досещате, не е готино.

С Агенцията се запознах някъде през 2003, когато с колегата ми Миро си търсехме квартира. Не само че не можехме да намерим англоговорящи брокери, но и всички автоматично си вадеха извода, че след като говорим английски, имаме чували с пари. Миро беше изровил отнякъде Агенцията, която се специализираше на чужденци. Но когато отидохме на оглед, се оказа че ни се е паднала рускиня, която изобщо не говори английски. Светлана ни обясни на руски, че тя е приятелката на Кристофър, чиито баща притежавал пет сгради в Прага, за които той отговаря. С лудия немец Кристофър тепърва щяхме да се запознаем.

Таванът беше нов, слънчев и прекрасен. Въртях се из него, докато колегата Миро омайваше, както той си знае, Светлана на развален руски. Единодушно решихме, че искаме да наемем квартирата и Миро подхвърли, че ще ни трябва още един креват. Светлана повдигна вежда към голямата спалня. “Mы... – заекна Миро - мы друзя.” - и се зае да и обяснява, че всъщност е женен и че си търсим обща квартира единствено от икономически съображения.

Не знам доколко Светлана му повярва, но никакъв допълнителен креват не се появи. Тъй като аз съм 1,57 а Миро около два метра, разрешихме въпроса така, че той спеше на двойния креват (на който едвам се събираше по диагонал), а аз си конструирах от възглавниците на кушетката импровизирано гнезденце на пода.

Една сутрин, или може би по обед, ме събуди блъскане по вратата. Скочих да отварям гурелива и по тениска, когато на тавана връхлетя лудия немец Кристофър. Започна да обикаля наоколо и да крещи: “Какви са тези работи! Защо спиш на пода! Имаш креват!” Обясних му, че с Миро не сме двойка, а широкоскроени артистични натури и само си делим наема, при което лудия немец Кристофър си продължи обиколката по сградата, подвиквайки “Как може да спи на пода! Смахната работа!”. На следващия ден ни донесоха креват.

След няколко месеца Миро реши да се връща в Щатите, а аз не можех да си позволя да плащам наема сама. Попитах Агенцията дали не могат да ми намерят нещо по-евтино, при което ми предложиха едната стая от апартамeнта, който им служеше за офис.

Началото беше идилично – работех от тъмно до тъмно и изобщо не се засичах с Агенцията, освен веднъж месечно, когато им плащах наема. Но макар да не ги виждах, усещах осезателно присъствието им – купища мръсна посуда в кухненската мивка, вадех от пералнята чужди чорапи, неведнъж откривах, че някой е бил в стаята ми в мое отсъствие и е гледал телевизия.

Върхът беше, когато ми се обадиха да ме питат не можела ли съм да се махна през уикенда, понеже искали да настанят в стаята ми някакъв клиент. Докато беснеех по този повод в студиото, един от колегите ми обобщи проблема:
“Ти си живееш с впечатлението, че това е твоята квартира, а те смятат, че ти си им се настанила в офиса.”

Но не само Агенцията смяташе, че квартирата и всичко в нея си е тяхно – на същото мнение явно беше и чистачката, която бяха наели да почиства входа. Постоянно ми ползваше препаратите, чистеше незнайно какви лайна с гъбата ми за съдове и попивателна кърпа, оставяйки ги почернели от мръсотия – и за капак изливаше мръсната вода от кофата си във ваната.

Колко точно трябва да си тъп, за да видиш на кухненската мивка гъбичка и попивателна кърпа и да си кажеш “Ха, тези ще да са за миене на пода!”. Или да влезеш в красива, чиста, изкрящо бяла баня и да лиснеш помия във ваната? И кой, за Бога, наема подобен индивид за за чистачка?

Нямаше как да се разбера с нея, защото не говорех чешки. Един ден нервите ми прекипяха и се разкрещях на една от служителките на Агенцията, че едва ли са толкова закъсали, та да не могат да си позволят да купят на чистачката си препарати и гъби и да и кажат да престане най-накрая с това безобразие. Поне престана да излива мръсна вода във ваната, а за препаратите и гъбичката измислих сложна система за криене по шкафовете, като периодично променях скривалището им.

Следващият проблем дойде с настъпването на лятото. Имах по-малко работа и повече време да излизам, което доведе до следващотото усложнение – приятелите ми. Тъй като квартирата беше на извънредно удобно място в центъра (точно до централната спирка на нощните трамваи - което означаваше, че можеш да вземеш който и да е нощен трамвай от където и да е и накрая благополучно да се озовеш вкъщи), непрекъснато някой оставаше да преспива. Не да преспива с мен, защото ако беше така щеше да преспива при мен в двойния креват – а просто да преспива, за което удобно служеше разгъваемото канапе в техия офис. 

По принцип Агенцията не работеше през уикендите. Но всеки път, когато някой от приятелите ми останеше да пренощува на кушетката, някой от Агенцията решаваше да си свърши нещо рано сутринта в събота или неделя. По този повод непрекъснато ми триеха сол на главата, аз пък тихо беснеех, че явно очакват от мен да плащам наем, но ако може изобщо да не давам признаци на живот. Или още по-добре, да им плащам наем, пък да живея някъде другаде.

Но всичко това се оказаха бели кахъри в момента, в който на сцената се появи Kiff. Всъщност, поводът да се сближим беше, че той остана да преспива, а аз вече се бях наплашила и не смеех да слагам познатите си на кушетката.

Не след дълго Kiff се нанесе при мен и проблемите започнаха. “Защо им миеш скапаните чинии и чаши – ядосваше се той. – Да не си им слугиня?” През изминалите месеци си бях свикнала, че зарязаните мръсни съдове са мое задължение, както и изхвърлянето на коша. Но заразена от революционния дух на Kiff, реших че повече няма да го правя. На всичкото отгоре в кухнята имаше миялна машина.

За по-малко от седмица в мивката се натрупа стабилна сбирка от мръсни чаши и чинии. След известно време някой от тях се усети да ги сложи в машината, като умело нареждаше чашите с дъното нагоре, така че бяха идеално измити отвън и мръсни отвътре. Но те си ги ползваха и така. 

Неофициално беше обявена студена война.

Million Marihuana March 2009

Както всяка първа събота през май и тази година се проведе Million Marihuana March - демонстрация за легализация на марихуаната. Започна се с поход през центъра на Прага и се приключи с купон с електронна музика в парка. Събрало се беше куцо и сакато - в буквалният смисъл на израза. Наоколо подскачаха куп кьопави веселяци, на които искам да посветя този пост. 

Извънредно ме зарадва откритието, че далеч не съм единственият трудноподвижен човек, който не се бои да излезе навън и да се забавлява. Да продължаваме в този дух!

още снимки от събитието