Спорно ориентиране

Хомосекуални и хетеросексуални хора се карат дали сексуалната ориентация е научена или вродена. Аз казвам – какво значение има?

Винаги съм подкрепяла теорията, че хомосексуалната ориентация е вродена. Струва ми се логично, след като във всяко общество, по всяко време хомосексуалните хора са били около 4%. Но напоследък прочетох няколко публикации, които ме накараха да се замисля – ами ако е (съзнателен/несъзнателен/полусъзнателен) избор? И стигнах до извода, че дали хомосексуалната ориентация е вродена, или е избор – моята реакция ще бъде все същата.

Аз не съм се родила вегетарианка, феминистка, агностичка, дарвинистка, почитателка на елетронната музика, защитничка на ЛГТБ правата. Такава съм станала – по собствен избор. Не защото желая да провокирам някого, а защото моят избор ме кара да се чувствам щастлива, пълноценна, доволна от себе си. 

В моето семейство никой не носи обици – майка ми винаги е твърдяла, че това е варварски навик, сестра ми никога не е изпитвала потребност да си дупчи ушите. Но аз от крехка възраст жадувах за обици и откакто съм пълнолетна нося обици и пиърсинги къде ли не – не защото искам да се противопоставям на семейната традиция, а защото това съм аз. Такава се харесвам – с обици. 

Може да се спекулира дали желанието ми да си дупча кожата е вродено, наследено или научено. Но кого го интересува? Аз съм тук, присъствам на света – индивид с леко надупчена външност – и се предполага да имам същите права като всяко друго човешко същество.

Ако нечий избор е да обича човек от собствения си пол, защо този избор да заслужава по-малко уважение, отколкото ако е вродена/генетична/наследена особенност? 

Тежко е да си говедо, а е скучно да си умен

Като дете ме бяха нарочили за умна. Умна, та умна – как веднъж не казаха че съм хубава, примерно! Така ми беше писнало да съм за умна, че когато в четвърти клас учителката ни по математика излезе в болничен и дойде да я замести друга (която не беше запозната с репутацията ми на “умна”) и започна да ми пише четворки и да ми крещи, че съм глупава, за пръв път изпитах извратеното удоволствие от това, някой да не очаква нищо особено от мен.

Не мисля, че като дете съм била кой знае какъв мозък – по-скоро нямах особена конкуренция. Освен това, веднъж като ми се беше разнесла славата на “умна”, дори учителите по чиито предмети не се справях чак толкова добре ми пишеха шестици. 

За имиджа ми много помагаше факта, че винаги съм имала много добре развита финна моторика, което означаваше, че за разлика от повечето деца на същата крехка възраст, можех да изрежа кръгче от хартия, без да мяза на многоъгълник и да го залепя на листа, без да се омажа до ушите с лепило. Също така винаги съм имала красив, четлив почерк – главно защото категорично отказвах да пиша ръкописно и изписвах буквите печатно. 

Друго, което подпомагаше на репутацята ми на “умна”, беше че не бях нито шумна, нито особено енергична. С два куци крака е малко трудно да търчиш като изоглавен и да не можеш да се спреш. Откровенно завиждах на останалите деца за неизчерпаемата им енергия – в сравнение с тях се чувствах като бабичка, понеже много по-голямо удоволствие ми доставяше да си седна удобно. Затова пък типичното детско крещене ми лазеше по нервите, дори когато самата аз бях дете – не разбирах какъв е смисъла да врещиш, сякаш те колят и какво точно се предполага да постигнеш с това. 

Изобщо, в детската тълпа изпъквах като бяла врана. В класа ми имаше един особен навик – всеки път, когато някое детенце имаше рожден ден и донесеше бонбони и след почерпката му останеха един-два, всички деца се скупчваха около него и започваше дива и креслива битка за последните няколко бонбона. Винаги седях отстрани и наблюдавах тази гледка с чувство на неопределено смущение. Напомняха ми пилетата на село, когато баба ми им сипеше храна и те започваха да пищят и да се блъскат, да се катерят върху гърбовете на други пилета, да скачат в коритото с храна, да заравят глава в нея и да се омазват целите и всичко наоколо. Срамувах се заради децата, които се държаха толкова нецивилизовано и глупаво, срамувах се и заради себе си, че не съм като тях.

В класа ми в началното училище имаше доста отличнички, но те винаги много се учеха (пък и родителите им ги натискаха) и според използвания тогава израз “се бореха за оценки”. Аз за нищо не се борех. Ниските оценки, които понякога получавах, в известен смисъл ме обиждаха, но не ми разбиваха сърцето. Щом, казвах си, без да влагам особени усилия, общия ми успех е над пет, за какъв чеп остава да се боря? Струваше ми се, че това би означавало да бъда нелоялна конкуренция на тези, които действително полагат усилия. 

Бях непоправим подсказвач. Направо ме сърбеше мозъка отвътре, когато видех някой да се мъчи с въпрос, чиито отговор знам. Подсказвах непрекъснато и неумолимо, чак останалите деца ми се сърдеха – сега разбирам, че съм обиждала интелигентността им, но тогава ми се струваше, че просто не умеят да оценят моята помощ. 

Живота ми на възрастен потвърди подозренията ми, че не е кой знае каква печалба от тотото да си умен. В сравнение, примерно, с умението да успееш да се пребориш и да надкрещиш останалите за последния бонбон в кутията. 

По следите на изчезналия смисъл

картинката е от The Brick Testament

Мисля, че установих защо котките са толкова смешни животинки. Те се вземат прекалено на сериозно. Особено докато са малки, котките са внушителни колкото пюшена играчка. В същото време излъчват самочувствие и достойнство като за стадо лъвове. Именно този контраст ги прави толкова забавни.

Защо топеното сирене с вкус на гъби има вкус на сурови гъби? Суровите гъби стават а ядене, не отричам, но кой ги яде сурови? Все едно топеното сирене с вкус на шунка да има вкус на сурово месо.

Една позната тема от филмите: някой заболява от неизлечима болест. Изчаква да не може да се вдигне от леглото и започва да моли най-близкия си (родител, дете, партьор) да го убие, за да не се мъчи. 
Къде е логиката? Ако аз се разболея от неизлечима болест, бих направила следното: изчакам да зазлея, но чак толкова, че да не съм способна да се помръдна от леглото – след което се самоубивам. Какъв е смисъла да тормозиш най-близкия си човек и да го превръщаш в убиец, причинявайки му неизлечима травма за цял живот? Единствената възможна причина е, че нямаш кураж да се самоубиеш и прехвърляш отговорността на някого другиго – нека той да се бори с вината, нищо че неговият живот продължава, а твоя свършва. 

Замисляли ли сте се някога каква точно е ролята на Светия дух? Според мен е там само за калабалък, колкото да не са Света двоица. Целия Стар завет е посветен на Светия отец – бог, Новия завет пък е за приключенията на Исус, а Светия дух (освен че в началото прехвърча над водите) се вясва само колкото да освети Мария и после изчезва, забравен и недооценен. Ако Исус е фронтмена, който се появява на всички плакати, а Бог - китариста, който движи групата, Светия дух определено е басиста, който винаги остава на заден план.

Никога няма да проумея защо толкова често, докато стоя на спирката минаващи хора се блъскат в мен, при положение че има достатъчно място да се разминем. Не е ли логично този, който се движи, да избегне този, който стои? Тези хора докато вървят, не си ли казват: “Хей, насреща си виждам препятствие – чакай да го заобиколя!” или се предполага докато стоя на спирката да въртя глава на всички страни, да предвиждам кой в каква посока е тръгнал и да подскачам насам-натам все едно съм под обстрел?

All Fools' Day

Както съм споменавала и преди, мразя да ходя на фризьор. Още преди два месеца бях решила, че приличам на разплетена дамаджана и е крайно време да се подстрижа, но непрекъснато отлагах. На какво приличам сега е трудно да се каже.

Ако имах малко кураж, щях поне да сменя фризьорката. Тази се държи надменно с мен, предполагам защото нямам осем сантиметрови изкуствени нокти с френски маникюр и прочие символи на благосъстояние, така любими на повечето фризьорки. Аз обаче нямам кураж да си потърся нова фризьорка и си ходя все в същия салон, който е близо до старата ни квартира. Също така не съм си сменила личната лекарка и зъболекарка и продължавам да си ходя в кабинетите им до старата ни квартира, въпреки че се преместихме преди три години. 

Фризьорката ме посреща с тъмни очила, вдигнати в косата, въпреки че навън е толкова мрачно, че в десет часа сутринта лампите са светнати. Обикновенно настоявам до последно да не ми мият главата, но този път съм се предала предварително. Миналия път преди мен бяха някакви майка и дъщеря и когато произнесох фразата: “моля, не ми мийте главата” вече бяха на вратата – честна дума, спряха се и се втренчиха в мен, сякаш бях казала: “обичам да хапвам човешко месо”. Така че този път се оставям да ми измият главата. Усещам се как се гърча и правя отвратени физономии, понеже мразя непознати хора да ми пипат главата – или да ме пипат където и да е - и адски се радвам, че в салона не присъства никой, който да ме види. Докато фризьорката старателно ми налива вода в ушите, аз се опитвам се да си представя нейните усещания – не я ли е гнус да пипа скалповете на всякакви хора? Ами ако не си бях мила главата от един месец?

Фризьорката постоянно ме пита какво да прави с косата ми и аз мекошаво се съгласявам с всичко, докато не се усещам, че току-що съм кимнала да ми направят сешоар. Е, какво пък, нали днес ще ходя на интервю... Сешоарът се оказва много по-продължителен и по-скъп, отколкото съм си представяла (откъде ще знам, като ходя на фризьор два пъти годишно). Помахвам за сбогом на едни петстотин крони (около 35 лева) и излизам от салона. 

Оглеждам се в отсрещната витрина - дългата ми коса е бухнала и зализана по такъв начин, че спокойно мога да мина за Степфордска съпруга. Особено ако се абстрахирате от джинските ми и стария суичър с качулка. Ако пък решите да не се се абстрахирате, контрастът е адски комичен. Вкъщи се преобличам до нещо по-представително и отивам на интервю.

В момента, в който влизам, човекът на рецепцията без да ме погледне и без да каже дума вдига лист хартия, на който е написано “за интервюто на фирма еди-коя си – натам”. На мен ми призлява – групово интервю означава, че съм се нахакала на дистрибутори или някаква подобна шашма. Не бяха успявали да ме излъжат така от ранните ми софийски години. За момент се замислям дали да не си изляза, но безумния оптимист в мен ме убеждава, че щом съм дошла дотук, мога поне да погледна за какво става дума. 

Навсякъде са поставени бележки накъде се отива за интерюто. Лош признак. Пред офиса пушат някакви хора, явно също за интервюто. Всъщност навсякъде наоколо пъплят хора, дошли за интервюто, прескачат се и попълват въпросници. Мамка му, къде се наврях. Въпреки това попълвам въпросника. Скоростно ме пращат вътре заедно с още едно момиче. 

“Студентка ли сте?” – пита ме интервюиращият. Защо навсякъде ме питат дали съм студентка? Със сигурност има и студенти на моите години, но едва ли са мнозинство. Казвам, че не съм и интервюиращия ме забива с въпроса дали нямам говорен дефект. Отговарям, че съм българка. Аха, така ли, това за съжаление щяло много да пречи на работата, която била свързана с множество разговори с клиенти – отговаря той и ми показва вратата. 

Единственото, за което съжалявам е, че се разкарвах дотук. Сякаш досега старателно съм крила, факта че съм българка! Ако си бяха направили труда да прочетат мотивационното ми писмо, там го пише. Ако си бяха направили труда да прочетат CV-то ми, там също го пише. Майната им, щеше да е достатъчно да ми бяха прочели името.