Дневна доза романтика

Когато бях дете, адски се притеснявах да гледам любовни сцени, седнала между родителите си на кушетката пред телевизора. Да не говорим, че в онази крехка възраст френските целувки ми се струваха върха на гадостта. 

Вече не гледам телевизия с родителите си, а целуващите се герои не ме отвращават – просто ме отегчават до смърт. Хубаво, обичат се хората – да са живи и здрави – но защо трябва да губя толкова време от живота си, за да ги наблюдавам? Нима се предполага всички зрители да сме воайори? Не е ли достатъчно да покажат за няколко секунди героите, които се целуват и после падат на кревата и да оставят останалото на въображението на зрителя? Мързелива работа от страна на сценаристите – вместо да измисляме някакъв екшън или диалог, кажете на актьорите да се полигавят пет-десет минути и работата е готова.

Ако мислите, че нарочно си избирам романтични филми, за да се дразня – нищо подобно. Бягам от романтичните филми като дявол от тамян. Нищо не може да ме накара доброволно да гледам филм, в който някой на някъде търчи, за да успее в последния момент да каже на някого другиго, че го обича. Когато Kiff настояваше да догледаме “Казанова” в жест на самозащита заспах.

Но в днешно време вездесъщите сценаристи вмъкват близките кадри на поруменели от страст лица, гладещи се ръце и безкрайни креватни сцени в практически всеки филм. Екшън, комедия, трилър, хорър, фантастика, крими – всичко задължително завършва с целуваща се двойка главни герои. 
Ще кажете, гледай независимо кино. Гледам независимо кино, но само на него не се живее. Чат-пат ми се приисква да погледам и някой сериал.

Отказах се да гледам “L-word” – интригите и ситуациите ми бяха интересни, но креватните сцени ми идваха в повече и ми писна да нареждам: “Ако исках да гледам софт-порно, щях да си пусна софт-порно, а не сериал!” (това, че не гледам софт-порно е друг въпрос).
Когато в “Доктор Хаус” сценаристите решиха да вмъкнат любовна интрига между Хаус и доктор Къди, разбиха ми сърцето. Не ми стигаше блудкавата сантиментална номер 13, заради която постоянно крещя към екрана “Умри, умри най-сетне!”, оставаше и от циничния доктор Хаус да направят нежен любовник.

В последно време с този тренд се прекалява. Всеки филм/сериал задължително трябва да има романтична интрига и така противните ми сцени с пъшкане. Само мен ли ме дразнят? Само на мен ли ми се струват излишни? Какъв точно е смисъла от тези сцени?

И това ако не е ирония

Веднъж месечно ходя в Бюрото по труда, за да ме хокат, че не си търся работа (долна лъжа, между другото), в замяна на което ми плащат здравни осигуровки и чат-пат ме пращат на реквалификация. Служителката, която отговаря за имената от К до Р ме посреща като стара позната и от вратата започва да ме плаши, че този път наистина ще ме прати да кандидатствам за нощен пазач, машинописка в морга или касиерка в супермаркет. Обикновенно тези заплахи само ме забавляват, защото никой работодател, който е с всичкия си, не би ме наел да чистя железопътни вагони или нещо от сорта, но работата като касиерка наистина ме плаши. Защото там вземет всекиго – на касата в супермаркета са ме обслужвали хора, които не говорят дума чешки или имат татуировки по лицето. Днешния хит е, че ме пращат да кандидатствам за камериерка – изискванията включват английски език, компютърна грамотност, свидетелство за правоуправление категория Б и за предпочитане – немски. 

В чакалнята на Бюрото по труда монотонно бръмчи екран, на който непрекъснато се прожектират клипове, посветени на различни професии. Рекламираните професии са тотално безумни – леене на свещи, изработка на ковано желязо - но този път, представете си, клипът е посветен на анимацията. И на всичкото отгоре е сниман в студиото, в което съм работила, по времето на първия ми филм в Чехия.

Пропагандират анимацията, мисля си, а в същото време не предлагат курсове по анимация или работни места за аниматори. А когато се появи някой с опит в анимацията, като например аз, едиственото което правят е да го овикват, че не си е избрал по-популярна професия и да му предлагат да работи като чистачка и помощник в кухня. После ми хрумва, че макар в клипа да виждам само познати физиономии, не виждам никой от българските аниматори, нито себе си, нито нашата стая. И изведнъж си спомням...

Годината е 2002 а аз и моите колеги поради липсата на по-интересни занимания работим денонощно и практически живеем в студиото – за разлика от чешките си колеги, които си имат по-интересни занимания и само работят там.
Пролетна утрин, колегите ми току-що са допушили първия си за деня джойнт и разгорещено обсъждат колко би могла да тежи човешката кожа, без останалото. Друг колега току-що е пристигнал и се настройва за работа опънат на кушетката, която сме домъкнали от балкона, с краката нагоре. От доста време не е идвала чистачка (шефът ни е пестелив) и под бюрата са се натрупали бутилки, кошчетата преливат от надраскани листи, а пепелниците – от угарки. Сцената хармонично се допълва от стелещ се цигарен дим и множество мръсни чаши по всички свободни плоскости. 

Скрита зад преградата на бюрото си, аз като единствена работя, когато дочувам отваряне на врата и изненадано хлъцване, след което – тишина. Изскачам като човече на пружина иззад преградата и пред мен се открива следната гледка – колегите ми замръзнали насред половин дума втренчено се взират в някаква група хора застинали на вратата с шокирани изражения. Начело на групата стои мениджърката ни Ленка, която се опитва да обясни необяснимото с думите: “Това са... мхм, българските аниматори”, след което тактично извежда снимачния екип, дошъл да види как се правят детските анимационни филми. Всички дружно отиват да търсят по-представителни образци на аниматорството, а ние се разминаваме с възможността да блеснем в телевизията. 

Пък Google Translator ме псува...

Летен грип

see more Lolcats and funny pictures

Страдали ли сте от летен грип? Любимия ми момент е, когато се чудиш дали първо да се повърнеш или да седнеш на тоалетната. Логичното решeние е да седиш на на тоалетната чиния с кофа пред себе си. Установих го, когато в начална фаза на летен грип отидох да гледам “Super Size Me“ .

Никога няма да забравя първия път, когато карах летен грип на крехката възраст 24 години. Станах една съботна сутрин и понеже моя любим Kiff спеше като мървец след нощта, прекарана на парти (и нямаше никаква надежда да го събудя, за да прекараме деня като щастлива млада двойка), реших да напазарувам в един търговски център на другия край на града.

На излизане от къщи установих, че леко ми се повдига. Реших, че е от глад и си купих от близкия магазин сокче и кифла. Весело нагъвайки ги, се качих в трамвая и се приготвих за приятно и релаксиращо пътешествие по Прага (любимото ми занимание в почивните дни). Обаче криво си бях направила сметката – след първите няколко спирки започна да ми се повдига неудържимо. Геройски изтърпях още няколко спирки, но страха, че ще се издрайфам пред публика, ме принуди да сляза със залитаща походка (имам предвид, по-залитаща от нормалното).

Едвам-едвам се дотътрих до най-близката пейка и започнах да обмислям бъдещия си план на действие. Пазаруването очевидно можех да зачеркна. Единственото, което ме интересуваше в момента беше, къде мога да намеря сравнително чиста тоалетна, където да се издрайфам. На спирките на метрото обикновено има тоалетни – най-близката спирка беше на стотина метра. Но по една случайност точно до тази спирка се намираше бившата ни квартира и много добре знаех, че там тоалетната не работи. Хрумна ми да се обадя на Kiff, но не можах да измисля с какво точно се предполага да ми помогне. Освен ако не долетеше като един Супермен с хапчета против гадене...

Поне половин час прекарах на пейката в състояние на пълна чуденка. Докато седях позивите за повръщане бяха сравнително поносими, но бях сигурна, че ако стана и се опитам да ходя, ще стане някоя беля. Обмислях всички варианти и все така нищо умно не ми хрумваше. Накрая тежко се надигнах, покрих се в храстите зад пейката и си бръкнах в гърлото.

Точно в този момент изникна някаква жена, застана точно до мен и си проведе на висок глас някакъв извънредно неотложен разговор по телефона. От целия широк парк, кой знае защо си беше избрала именно този храст и моя драйфаща милост явно изобщо не я смущаваше.

Повърнах криво-ляво и реших че съм във форма да потегля обратно към дома, където да се свия на кълбо и мълчаливо да страдам. Довлякох се до спирката, качих се на трамвай в обратната посока и повтаряйки си “умът властва над материята”, се опитах да удържа гаденето в стомаха си, преди да стане обществено достояние. Успешно издържах до своята спирка, само за да се изповръщам обилно точно пред входа на квартирата.