Гласовете ви чувам

I have, in the past, used my own life in my writing. I wrote about my hormonal teenage shenanigans in an essay on teen sexuality. I used a bout of life-threatening illness as a way into a discussion of death-themed poetry. I reflected on my body image to introduce a book chapter about feminism and beauty.

Or that's what I thought I was doing. Many of my readers thought I was confessing my darkest secrets and asking them to either return in kind or judge and advise. I've received confessions of adultery, teenage promiscuity, drug use and prostitution. I've had emails from people revealing rapes, abortions and life-long loneliness. I'm touched, of course, but also uncomfortable and disturbed. It's wonderful that a piece of writing can make someone feel less alone but troubling that a small, carefully chosen and crafted anecdote would inspire strangers to reveal incredibly intimate and often upsetting details of their lives.

And then there are those who think a public "confession" is an invitation for judgment or advice. I've been sent religious screeds, promises to pray for me and several descriptions of the hellfire awaiting me. I've been told to get counselling, see a psychiatrist, have more sex and get a makeover.

Emily Maguire, Too much information

Обикалях между стелажите на един голям супермаркет, когато насреща ми изскочи позната физиономия. Позната физономия плюс познат истеричен фалцет и познато противно кикотене. Веднага свих зад съседния стелаж с мисълта: “О, Боже, дано да не ме е видял, дано да не ми се лепне и да ме хване на приказка”. В следващия момент осъзнах, че въпросната личност просто няма как да ме познае. Бях срещнала един от участниците в последния Биг Брадър.

Всеки, който чете блогът ми, знае значително количество детайли от живота ми и може дори да има чувството, че ме познава. Аз, от своя страна, познавам малка част от хората, които ме четат.

Не пиша за да получа съчувствие, разбиране или признание от напълно непознати хора. Още по малко пък, за да получа полезни съвети или за да чуя нечия морална оценка за характера и поведението си. 
Разказвам истории от живота си, понеже пиша с удоволствие и доста хора са ми казвали, че с удоволствие ме четат. Пиша заради тях. Но не си правя илюзията, че се познаваме.

Учудва ме колко много хора не могат да направят разлика между задушевен разговор с приятел и четенето на блога на абсолютно непознат човек. Когато веднъж в контекста на една история написах, че обичам да коментирам филми, оказах се засипана с мнения, колко някакви хора не понасят този ми навик. Хора с които изобщо не съм се срещала, камо ли пък да сме гледали филми заедно. Друг път разказвах за навика на мъжа си да слуша силно музика (навик, от който между другото, се отказа преди доста години) и ме разкритикуваха задето АЗ слушам силно музика. И така нататък.

Предполагам, че същите хора като малки са имали въображаеми приятелчета, писали са писма на Винету и са били убедени, че когато Педя човек-Лакът брада казва: “Лека нощ, деца!” го казва СПЕЦИАЛНО на тях.

В патологичното си проявление, подобно объркване може да те доведе до там, че да си мислиш, че говорителите по телевизията ти четат мислите и ти подават сигнали – или че в последния си филм Анджелина Джоли те бройка с очи и ти обещава да напусне Брад Пит заради тебе.

Спомням си за един пост в expats.cz който започваше с “ХЕЙ ТИ! ТОЧНО ТИ! Този пост е за тебе, човече, дето ме гледаше накриво в трамвая! Толкова ли сте захлупени в Чехия, че не сте виждали чернокожи?” – от някакъв тип, който беше безкрайно възмутен, че някой го гледал странно в трамвая и си мърморел под носа. Следваха три страници спекулации защо автора на този пост не се е конфронтирал с издразнилия го индивид, а е намерил за нужно да пуска тема във форума. Самият автор, доколкото си спомням, така и не се появи да обясни. Сигурно е бил зает да получава факсове от Марс.

Така че... ХЕЙ ТИ! ТОЧНО ТИ, НЕПОЗНАТИ ЧИТАТЕЛЮ! Моят блог не е СПЕЦИАЛНО за теб! Може би знаеш доста неща за мен, но в действителност, не се познаваме! Аз не съм комшията ти, който си пуска силно музика! Нито пък непознатия в киносалона, който те дразни с коментарите си! Ако имаш проблем с тези хора, разреши си го с тях. Не пиша, за да те питам какво ти е мнението за мен. Ако имаш да кажеш нещо за писането ми – давай! Писането ми познаваш. Мен не.