Удоволствието да живееш с хазяи 2

Сънувам, че съм замръкнала навън и ме вали пороен дъжд. Бляскат светкавици, трещят гръмотевици, които стават все по-силни, докато накрая се събуждам. Не престава да вали – дъждът е вътре в стаята. Седя на леглото си от мокра по-мокра и нищо не разбирам. Трещенето, което ме е събудило, е нечие блъскане по входната врата. 

Ставам да отворя – подгизнала, рошава и неадекватна – само за да ми се разкрещят някакви двама непознати, които отказват да чуят или да разберат и дума от това, което им казвам. Което не е много чудно, понеже чешкият ми не е на ниво. За щастие, пристига Kiff и от последвалия разговор разбираме, че апартаментът под нашия е наводнен. Непознатите, които се оказват комшиите отдолу, отказват да повярват, че водата не тече от нас. За потвърждение ги каним в стаята, след което заспиваме изтощени на по-малко мократа половина от леглото.

На другия ден мазилката от половината таван и част от стената пада, а самият таван изглежда, сякаш е пипнал някаква гадна кожна болест. Агенцията отказва да направи каквото и да е. Както казах, студена война.

Но истинската криза настана заради уредбата. Kiff си я беше донесъл от вкъщи с обяснението, че не може да вирее без музика, а моят дискмен и скапани колонки са обида за слуха. На мен музиката не ми пречеше, но явно бях единствена. 

Един ден при прибирането си вкъщи, служителката на Агенцията, която прекарваше най-много време там, ме спря и обяви: “Англичанинът, който живее над вас каза да ви предам, че ако не престанете да пускате музиката толкова силно, ще дойде и ще ви убие.” – “И вие съвсем спокойно ми съобщавате, че той иска да ни убива? И това ви се струва в реда на нещата?” – “Той плаща 36 000 за апартамент, а вие 6 000 за стая. Да ви убива ако иска” – ми съобщи служителката с непоклатима логика.

Разтреперана от яд изтичах по стълбите нагоре и позвъних на вратата на потенциалния си убиец. Човечецът беше не по-висок от мен и изобщо не изглеждаше заплашително. “Значи вие сте този, дето ще ни убива? Муахахаха!” – изхилих се в лицето му възможно най-убедително, въпреки че изобщо не ми беше до смях. “Не съм казал, че ще ви убивам, а че ако продължите да пускате музика толкова силно, ще дойда и ще ви строша уредбата” – рече притеснено англичанинът. “Значи убийството се отлага, засега просто се каните да влезете с взлом и да ни трошите собствеността? Моля, заповядайте!”- Англичанинът промърмори нещо в смисъл, че в момента бил зает и набързо затръшна вратата.

Но не престана да се оплаква. Твърдеше, че подът му вибрирал от музиката и Kiff в старанието си да го убеди с добро, пусна уредбата толкова силно, колкото никога преди това не я беше пускал и отиде да изпробва вибриращия под. Естествено, нищо не усети. Опитвахме се да аргументираме с него и Aгенцията, че нарушение на реда представлява само ако пускаш музика след 11 вечерта или 7 сутринта, което ние не правим, но на тях логиката явно не им беше силната страна.

За капак, когато един неделен следобед си доспивахме, Kiff се събудил гладен и решил да отскочи до хладилника без да се облича. Само за да лъсне по гол задник пред служителите от Агенцията и някакви техни клиенти, които точно се черпели с кафенце. На нашите аргументи, че не сме ги чули да влизат, понеже сме спали и че не сме могли да очакваме, че ще кибичат в кухнята точно в неделя следобед никой не откликна с разбиране.

Някъде по това време се появи Американецът. Работеше за Агенцията и като типичен американец беше усмихнат, любезен и приятен и често разменяхме по някоя дума, когато се засичахме в кухнята. Освен това Американецът живееше в сградата и понякога си съкращаваше дългите вечери, играейки покер на компютъра в офиса, така че се виждахме доста често.

Един прекрасен ден заварих лудия немец Кристофър и Американеца в офиса. Направих си набързо нещо за ядене и за да не ги притеснявам, се изнесох да ям в стаята си. Kiff тъкмо си беше сглобил компютъра и играеше нещо, слушайки музика. Не след дълго лудия немец започна да блъска по вретата и да крещи да намалим музиката. Kiff сви рамене и намали малко звука. 

Изтегната на кревата, продължих да си чета списание и да ям, когато без да чука, лудия немец Кристофър връхлетя в стаята и се разкрещя: “Аз не ви ли казах да намалите музиката! Казах ли ви да намалите шибаната музика!” Kiff беше замръзнал пред компа, Американецът, пребледнял, на вратата. “Не ми харесва вашето държание – обадих се. - Не можете ей-така да си влизате тук и да ни заповядвате.” - “Дреме ми на оная работа какво ти харесва! И имам право да ви заповядвам, понеже тази сграда е моя! Ако кажа, още тази вечер ще се изнесете!” – “Не можете да ни гоните от апартамента. Имаме подписан договор” – “Ти ли ще кажеш какво мога и какво не мога! Искаш ли още тази вечер да си търсите нова квартира!” – лудия немец беше наистина полудял.

На другия ден се засякох в кухнята с Американеца. “Много се извинявам – каза той. – Направо нямам думи. За пръв път виждам такова нещо. Аз ... не знаех, че в Европа собствениците се държат по подобен начин с наемателите. Още веднъж се извинявам.”
“Няма нищо - отвръщам. - Вината не е ваша.”

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

След две седмици се изнесохме, тъй като така или иначе договорът ни изтичаше. Бяха ни казали, че ще правят ремонт на апартамента, което приехме като предното извинение, понеже от тази кварира ни гонеха може би за петдесети път. Но когато след седмица се върнахме да им оставим ключовете, се оказа че не са лъгали. Ремонт като ремонт – бяха избили целия под в коридора, така че се виждаше долният етаж. Така и не разбрах как успяват да си стигнат до офиса.

Англичанинът от горния етаж, който първо ни наводни, а после се гласеше да ни убива, го застигна лошата карма. Kiff го беше срещнал на стълбите целия потрошен и на патерици.