Удоволствието да живееш с хазяи 1

Разказвала съм какво е да живееш със съквартиранти, дойде му времето да разкажа и какво е да живееш с хазяи. Както се досещате, не е готино.

С Агенцията се запознах някъде през 2003, когато с колегата ми Миро си търсехме квартира. Не само че не можехме да намерим англоговорящи брокери, но и всички автоматично си вадеха извода, че след като говорим английски, имаме чували с пари. Миро беше изровил отнякъде Агенцията, която се специализираше на чужденци. Но когато отидохме на оглед, се оказа че ни се е паднала рускиня, която изобщо не говори английски. Светлана ни обясни на руски, че тя е приятелката на Кристофър, чиито баща притежавал пет сгради в Прага, за които той отговаря. С лудия немец Кристофър тепърва щяхме да се запознаем.

Таванът беше нов, слънчев и прекрасен. Въртях се из него, докато колегата Миро омайваше, както той си знае, Светлана на развален руски. Единодушно решихме, че искаме да наемем квартирата и Миро подхвърли, че ще ни трябва още един креват. Светлана повдигна вежда към голямата спалня. “Mы... – заекна Миро - мы друзя.” - и се зае да и обяснява, че всъщност е женен и че си търсим обща квартира единствено от икономически съображения.

Не знам доколко Светлана му повярва, но никакъв допълнителен креват не се появи. Тъй като аз съм 1,57 а Миро около два метра, разрешихме въпроса така, че той спеше на двойния креват (на който едвам се събираше по диагонал), а аз си конструирах от възглавниците на кушетката импровизирано гнезденце на пода.

Една сутрин, или може би по обед, ме събуди блъскане по вратата. Скочих да отварям гурелива и по тениска, когато на тавана връхлетя лудия немец Кристофър. Започна да обикаля наоколо и да крещи: “Какви са тези работи! Защо спиш на пода! Имаш креват!” Обясних му, че с Миро не сме двойка, а широкоскроени артистични натури и само си делим наема, при което лудия немец Кристофър си продължи обиколката по сградата, подвиквайки “Как може да спи на пода! Смахната работа!”. На следващия ден ни донесоха креват.

След няколко месеца Миро реши да се връща в Щатите, а аз не можех да си позволя да плащам наема сама. Попитах Агенцията дали не могат да ми намерят нещо по-евтино, при което ми предложиха едната стая от апартамeнта, който им служеше за офис.

Началото беше идилично – работех от тъмно до тъмно и изобщо не се засичах с Агенцията, освен веднъж месечно, когато им плащах наема. Но макар да не ги виждах, усещах осезателно присъствието им – купища мръсна посуда в кухненската мивка, вадех от пералнята чужди чорапи, неведнъж откривах, че някой е бил в стаята ми в мое отсъствие и е гледал телевизия.

Върхът беше, когато ми се обадиха да ме питат не можела ли съм да се махна през уикенда, понеже искали да настанят в стаята ми някакъв клиент. Докато беснеех по този повод в студиото, един от колегите ми обобщи проблема:
“Ти си живееш с впечатлението, че това е твоята квартира, а те смятат, че ти си им се настанила в офиса.”

Но не само Агенцията смяташе, че квартирата и всичко в нея си е тяхно – на същото мнение явно беше и чистачката, която бяха наели да почиства входа. Постоянно ми ползваше препаратите, чистеше незнайно какви лайна с гъбата ми за съдове и попивателна кърпа, оставяйки ги почернели от мръсотия – и за капак изливаше мръсната вода от кофата си във ваната.

Колко точно трябва да си тъп, за да видиш на кухненската мивка гъбичка и попивателна кърпа и да си кажеш “Ха, тези ще да са за миене на пода!”. Или да влезеш в красива, чиста, изкрящо бяла баня и да лиснеш помия във ваната? И кой, за Бога, наема подобен индивид за за чистачка?

Нямаше как да се разбера с нея, защото не говорех чешки. Един ден нервите ми прекипяха и се разкрещях на една от служителките на Агенцията, че едва ли са толкова закъсали, та да не могат да си позволят да купят на чистачката си препарати и гъби и да и кажат да престане най-накрая с това безобразие. Поне престана да излива мръсна вода във ваната, а за препаратите и гъбичката измислих сложна система за криене по шкафовете, като периодично променях скривалището им.

Следващият проблем дойде с настъпването на лятото. Имах по-малко работа и повече време да излизам, което доведе до следващотото усложнение – приятелите ми. Тъй като квартирата беше на извънредно удобно място в центъра (точно до централната спирка на нощните трамваи - което означаваше, че можеш да вземеш който и да е нощен трамвай от където и да е и накрая благополучно да се озовеш вкъщи), непрекъснато някой оставаше да преспива. Не да преспива с мен, защото ако беше така щеше да преспива при мен в двойния креват – а просто да преспива, за което удобно служеше разгъваемото канапе в техия офис. 

По принцип Агенцията не работеше през уикендите. Но всеки път, когато някой от приятелите ми останеше да пренощува на кушетката, някой от Агенцията решаваше да си свърши нещо рано сутринта в събота или неделя. По този повод непрекъснато ми триеха сол на главата, аз пък тихо беснеех, че явно очакват от мен да плащам наем, но ако може изобщо да не давам признаци на живот. Или още по-добре, да им плащам наем, пък да живея някъде другаде.

Но всичко това се оказаха бели кахъри в момента, в който на сцената се появи Kiff. Всъщност, поводът да се сближим беше, че той остана да преспива, а аз вече се бях наплашила и не смеех да слагам познатите си на кушетката.

Не след дълго Kiff се нанесе при мен и проблемите започнаха. “Защо им миеш скапаните чинии и чаши – ядосваше се той. – Да не си им слугиня?” През изминалите месеци си бях свикнала, че зарязаните мръсни съдове са мое задължение, както и изхвърлянето на коша. Но заразена от революционния дух на Kiff, реших че повече няма да го правя. На всичкото отгоре в кухнята имаше миялна машина.

За по-малко от седмица в мивката се натрупа стабилна сбирка от мръсни чаши и чинии. След известно време някой от тях се усети да ги сложи в машината, като умело нареждаше чашите с дъното нагоре, така че бяха идеално измити отвън и мръсни отвътре. Но те си ги ползваха и така. 

Неофициално беше обявена студена война.