Тежко е да си говедо, а е скучно да си умен

Като дете ме бяха нарочили за умна. Умна, та умна – как веднъж не казаха че съм хубава, примерно! Така ми беше писнало да съм за умна, че когато в четвърти клас учителката ни по математика излезе в болничен и дойде да я замести друга (която не беше запозната с репутацията ми на “умна”) и започна да ми пише четворки и да ми крещи, че съм глупава, за пръв път изпитах извратеното удоволствие от това, някой да не очаква нищо особено от мен.

Не мисля, че като дете съм била кой знае какъв мозък – по-скоро нямах особена конкуренция. Освен това, веднъж като ми се беше разнесла славата на “умна”, дори учителите по чиито предмети не се справях чак толкова добре ми пишеха шестици. 

За имиджа ми много помагаше факта, че винаги съм имала много добре развита финна моторика, което означаваше, че за разлика от повечето деца на същата крехка възраст, можех да изрежа кръгче от хартия, без да мяза на многоъгълник и да го залепя на листа, без да се омажа до ушите с лепило. Също така винаги съм имала красив, четлив почерк – главно защото категорично отказвах да пиша ръкописно и изписвах буквите печатно. 

Друго, което подпомагаше на репутацята ми на “умна”, беше че не бях нито шумна, нито особено енергична. С два куци крака е малко трудно да търчиш като изоглавен и да не можеш да се спреш. Откровенно завиждах на останалите деца за неизчерпаемата им енергия – в сравнение с тях се чувствах като бабичка, понеже много по-голямо удоволствие ми доставяше да си седна удобно. Затова пък типичното детско крещене ми лазеше по нервите, дори когато самата аз бях дете – не разбирах какъв е смисъла да врещиш, сякаш те колят и какво точно се предполага да постигнеш с това. 

Изобщо, в детската тълпа изпъквах като бяла врана. В класа ми имаше един особен навик – всеки път, когато някое детенце имаше рожден ден и донесеше бонбони и след почерпката му останеха един-два, всички деца се скупчваха около него и започваше дива и креслива битка за последните няколко бонбона. Винаги седях отстрани и наблюдавах тази гледка с чувство на неопределено смущение. Напомняха ми пилетата на село, когато баба ми им сипеше храна и те започваха да пищят и да се блъскат, да се катерят върху гърбовете на други пилета, да скачат в коритото с храна, да заравят глава в нея и да се омазват целите и всичко наоколо. Срамувах се заради децата, които се държаха толкова нецивилизовано и глупаво, срамувах се и заради себе си, че не съм като тях.

В класа ми в началното училище имаше доста отличнички, но те винаги много се учеха (пък и родителите им ги натискаха) и според използвания тогава израз “се бореха за оценки”. Аз за нищо не се борех. Ниските оценки, които понякога получавах, в известен смисъл ме обиждаха, но не ми разбиваха сърцето. Щом, казвах си, без да влагам особени усилия, общия ми успех е над пет, за какъв чеп остава да се боря? Струваше ми се, че това би означавало да бъда нелоялна конкуренция на тези, които действително полагат усилия. 

Бях непоправим подсказвач. Направо ме сърбеше мозъка отвътре, когато видех някой да се мъчи с въпрос, чиито отговор знам. Подсказвах непрекъснато и неумолимо, чак останалите деца ми се сърдеха – сега разбирам, че съм обиждала интелигентността им, но тогава ми се струваше, че просто не умеят да оценят моята помощ. 

Живота ми на възрастен потвърди подозренията ми, че не е кой знае каква печалба от тотото да си умен. В сравнение, примерно, с умението да успееш да се пребориш и да надкрещиш останалите за последния бонбон в кутията.