All Fools' Day

Както съм споменавала и преди, мразя да ходя на фризьор. Още преди два месеца бях решила, че приличам на разплетена дамаджана и е крайно време да се подстрижа, но непрекъснато отлагах. На какво приличам сега е трудно да се каже.

Ако имах малко кураж, щях поне да сменя фризьорката. Тази се държи надменно с мен, предполагам защото нямам осем сантиметрови изкуствени нокти с френски маникюр и прочие символи на благосъстояние, така любими на повечето фризьорки. Аз обаче нямам кураж да си потърся нова фризьорка и си ходя все в същия салон, който е близо до старата ни квартира. Също така не съм си сменила личната лекарка и зъболекарка и продължавам да си ходя в кабинетите им до старата ни квартира, въпреки че се преместихме преди три години. 

Фризьорката ме посреща с тъмни очила, вдигнати в косата, въпреки че навън е толкова мрачно, че в десет часа сутринта лампите са светнати. Обикновенно настоявам до последно да не ми мият главата, но този път съм се предала предварително. Миналия път преди мен бяха някакви майка и дъщеря и когато произнесох фразата: “моля, не ми мийте главата” вече бяха на вратата – честна дума, спряха се и се втренчиха в мен, сякаш бях казала: “обичам да хапвам човешко месо”. Така че този път се оставям да ми измият главата. Усещам се как се гърча и правя отвратени физономии, понеже мразя непознати хора да ми пипат главата – или да ме пипат където и да е - и адски се радвам, че в салона не присъства никой, който да ме види. Докато фризьорката старателно ми налива вода в ушите, аз се опитвам се да си представя нейните усещания – не я ли е гнус да пипа скалповете на всякакви хора? Ами ако не си бях мила главата от един месец?

Фризьорката постоянно ме пита какво да прави с косата ми и аз мекошаво се съгласявам с всичко, докато не се усещам, че току-що съм кимнала да ми направят сешоар. Е, какво пък, нали днес ще ходя на интервю... Сешоарът се оказва много по-продължителен и по-скъп, отколкото съм си представяла (откъде ще знам, като ходя на фризьор два пъти годишно). Помахвам за сбогом на едни петстотин крони (около 35 лева) и излизам от салона. 

Оглеждам се в отсрещната витрина - дългата ми коса е бухнала и зализана по такъв начин, че спокойно мога да мина за Степфордска съпруга. Особено ако се абстрахирате от джинските ми и стария суичър с качулка. Ако пък решите да не се се абстрахирате, контрастът е адски комичен. Вкъщи се преобличам до нещо по-представително и отивам на интервю.

В момента, в който влизам, човекът на рецепцията без да ме погледне и без да каже дума вдига лист хартия, на който е написано “за интервюто на фирма еди-коя си – натам”. На мен ми призлява – групово интервю означава, че съм се нахакала на дистрибутори или някаква подобна шашма. Не бяха успявали да ме излъжат така от ранните ми софийски години. За момент се замислям дали да не си изляза, но безумния оптимист в мен ме убеждава, че щом съм дошла дотук, мога поне да погледна за какво става дума. 

Навсякъде са поставени бележки накъде се отива за интерюто. Лош признак. Пред офиса пушат някакви хора, явно също за интервюто. Всъщност навсякъде наоколо пъплят хора, дошли за интервюто, прескачат се и попълват въпросници. Мамка му, къде се наврях. Въпреки това попълвам въпросника. Скоростно ме пращат вътре заедно с още едно момиче. 

“Студентка ли сте?” – пита ме интервюиращият. Защо навсякъде ме питат дали съм студентка? Със сигурност има и студенти на моите години, но едва ли са мнозинство. Казвам, че не съм и интервюиращия ме забива с въпроса дали нямам говорен дефект. Отговарям, че съм българка. Аха, така ли, това за съжаление щяло много да пречи на работата, която била свързана с множество разговори с клиенти – отговаря той и ми показва вратата. 

Единственото, за което съжалявам е, че се разкарвах дотук. Сякаш досега старателно съм крила, факта че съм българка! Ако си бяха направили труда да прочетат мотивационното ми писмо, там го пише. Ако си бяха направили труда да прочетат CV-то ми, там също го пише. Майната им, щеше да е достатъчно да ми бяха прочели името.