И това ако не е ирония

Веднъж месечно ходя в Бюрото по труда, за да ме хокат, че не си търся работа (долна лъжа, между другото), в замяна на което ми плащат здравни осигуровки и чат-пат ме пращат на реквалификация. Служителката, която отговаря за имената от К до Р ме посреща като стара позната и от вратата започва да ме плаши, че този път наистина ще ме прати да кандидатствам за нощен пазач, машинописка в морга или касиерка в супермаркет. Обикновенно тези заплахи само ме забавляват, защото никой работодател, който е с всичкия си, не би ме наел да чистя железопътни вагони или нещо от сорта, но работата като касиерка наистина ме плаши. Защото там вземет всекиго – на касата в супермаркета са ме обслужвали хора, които не говорят дума чешки или имат татуировки по лицето. Днешния хит е, че ме пращат да кандидатствам за камериерка – изискванията включват английски език, компютърна грамотност, свидетелство за правоуправление категория Б и за предпочитане – немски. 

В чакалнята на Бюрото по труда монотонно бръмчи екран, на който непрекъснато се прожектират клипове, посветени на различни професии. Рекламираните професии са тотално безумни – леене на свещи, изработка на ковано желязо - но този път, представете си, клипът е посветен на анимацията. И на всичкото отгоре е сниман в студиото, в което съм работила, по времето на първия ми филм в Чехия.

Пропагандират анимацията, мисля си, а в същото време не предлагат курсове по анимация или работни места за аниматори. А когато се появи някой с опит в анимацията, като например аз, едиственото което правят е да го овикват, че не си е избрал по-популярна професия и да му предлагат да работи като чистачка и помощник в кухня. После ми хрумва, че макар в клипа да виждам само познати физиономии, не виждам никой от българските аниматори, нито себе си, нито нашата стая. И изведнъж си спомням...

Годината е 2002 а аз и моите колеги поради липсата на по-интересни занимания работим денонощно и практически живеем в студиото – за разлика от чешките си колеги, които си имат по-интересни занимания и само работят там.
Пролетна утрин, колегите ми току-що са допушили първия си за деня джойнт и разгорещено обсъждат колко би могла да тежи човешката кожа, без останалото. Друг колега току-що е пристигнал и се настройва за работа опънат на кушетката, която сме домъкнали от балкона, с краката нагоре. От доста време не е идвала чистачка (шефът ни е пестелив) и под бюрата са се натрупали бутилки, кошчетата преливат от надраскани листи, а пепелниците – от угарки. Сцената хармонично се допълва от стелещ се цигарен дим и множество мръсни чаши по всички свободни плоскости. 

Скрита зад преградата на бюрото си, аз като единствена работя, когато дочувам отваряне на врата и изненадано хлъцване, след което – тишина. Изскачам като човече на пружина иззад преградата и пред мен се открива следната гледка – колегите ми замръзнали насред половин дума втренчено се взират в някаква група хора застинали на вратата с шокирани изражения. Начело на групата стои мениджърката ни Ленка, която се опитва да обясни необяснимото с думите: “Това са... мхм, българските аниматори”, след което тактично извежда снимачния екип, дошъл да види как се правят детските анимационни филми. Всички дружно отиват да търсят по-представителни образци на аниматорството, а ние се разминаваме с възможността да блеснем в телевизията.