Спасение дебне отвсякъде

Откакто се помня, все си търся работа. Дори когато имам работа, продължавам да си търся работа. Понеже още не съм намерила Работата – нали се сещате, идеалната работа, където ще ми плащат луди пари за рисуването на картинки и писането на идиотски разкази като този. 

Бях студентка в София и за пореден път се връщах от поредното интервю на другия край на града. Качих се на автобуса и се настаних на предната седалка зад шофьора. До шофьора седеше компанията му - петнайсет-шестнайсет годишно цигане, което започна фиксирано да ме следи в огледалото за обратно виждане. Раздразнено се опитвах да гледам през прогореца, по тавана, в пода – но погледа ми все се връщаше към огледалото, откъдето похотливо ми се хилеше и ми смигаше онова цигане. Можех да стана и да се преместя, но това би означавало да се призная за победена. За нещастие, трябваше да пътувам с този автобус доста дълго, така че двайсетина минути трябваше да сдържам раздразнението си, мърморейки си под носа: “Гледай към пътя бе, келеш! Аз да не съм пийп-шоу!”. 

Може би месец по-късно трябваше да постъпя в болница. Знаех, че ще ми правят операция още от миналата година, така че внимателно бях планирала живота си около тази дата. Не разполагах с особени средства и си бях изчислила парите така, че да ми стигнат точно до постъпването в болницата. На втория ден ми поискаха пет лева за изследвания на кръвта. Пет глупави лева, които нямах.

Получих неприятен шок. Без тези изследвания нямаше да ми направят операция и щеше да се наложи да планирам всичко още веднъж. Познатите ми бяха по-безпарични и от мен, така че нямаше как да им поискам. Родителите ми, разбира се, веднага биха ми изпратили пари, но щяха да стигнат чак след ден-два, а на мен ми трябваха веднага. 

Замаяна излязох от болницата, не знаейки на къде да тръгна. Като стар кон автоматично се насочих по познатия маршрут към Колежа, където учех. За мое огромно щастие, на спирката срещнах един колега, за когото знаех, че работи (т.е. не разчита на джобни от родителите си) и му поисках заветните пет лева. Човека дори се зарадва да ми услужи. 

С чуството, че съм спасена се качих на автобус в обратната посока - само за да се нахендря на контрольор. Излишно е да споменавам, че така добре си бях планирала всичко, че картата ми за градския транспорт изтичаше предния ден. Петте ми лева щяха да отидат за глоба и отново се връщах на стартовата позиция. Започнах да си пробивам път към шофьорската кабина с отчаяната надежда, че ще успея да си купя билет и да го продупча, преди контрольорът да стигне до мен.

Отпред седеше същия дебел шофьор със същотото онова цигане. “Знам, че не сме на спирка, но ще може ли...” – започнах истерично аз. Преди да успея да довърша изречението, цигането с приятелска усмивка вече ми пъхаше в ръката продупчен билет. 

Словакия, моя любов

Още от първия момент, когато се озовах в Словакия, ирационално се влюбих в тази страна. Почувствах се като в подобрен вариант на “у дома” и просто не исках да си тръгвам. 

По времето, когато пристигнах в Чехия, българите нямахме право да оставаме в страната повече от месец като туристи. Понеже шефа ни отказваше да извади на мен и българските ми колеги работни визи, налагаше се всеки месец да излизаме от страната и да се връщаме. В този период от живота си прекарах поне осем уикеда в Братислава и тотално се влюбих - както в Словакия, така и в словаците. По-голямата част от приятелите и познатите ми в Чехия са словаци. Но какво да се прави, като словаците са много по-близки до българският южен темперамент, отколкото чехите? 

Чехия и Словакия мога да приравня (с големи резерви) към България и Македония. Езикът е до такава степен подобен, че чехи и словаци се разбират помежду си без превод, да не говорим за общата история и култура. Разпадането на Чехословакия (1993 година) фактически не е било желано нито от чехи, нито от словаци, а е било мотивирано главно от националистическите настроения на тогавашния премиер на Словакия. И двата народа са настоявали за референдум, който поради политически съображения, никога не е бил проведен. 
И до ден днешен чехи и словаци се смятат за „братя и сестри“ (кой е братята и кой е сестрите – по добре да не задълбаваме), защото много по-дълго са били един народ, отколкото са прекарали като отделни държави.

След разделението на Чехословакия чехите рязко дръпнали нагоре – а словаците надолу. В резултат на което в Прага е пълно с млади словаци, които учат висше или работят. Много словаци имат роднини в Чехия и обратното, така че връзката им е наистина кръвна. Но както при повечето братя и сестри, и между тях има съперничество и омраза – пък макар и не чак толкова добре изразени.

Веднъж шефът на Kiff му казал да се обади в словашкия клон на тяхната фирма и да каже на оня Чоболак еди-какво си. Обадил се Kiff и учтиво поискал на телефона г-н Чоболак, само за да се сблъска с доста странна реакция. Така разбрал по трудния начин, че “чоболак” е презрително наименование за “словак”.

Също така словаците се отличават с доста по-добро (според моя вкус) чуство за хумор от чехите, а езикът им е не по-малко забавен. Добър пример за това е любимата ми словашка група Horkýže Slíže.

Веднъж тормозех Kiff, пускайки му Хиподил и той реагира: “Това звучи като българските Horkýže Slíže!” И донякъде е прав , но за разлика от Хиподил, чиито текстове се отличават с една такава малоумна поетика, текстовете на Horkýže Slíže са просто истерично смешни. Искренно съжалявам, че не мога да преведа нещо, но игрите на думи ми идват малко в повече. 

Самите членове на Horkýže Slíže са не по-малко забавни – интервютата им са от този тип, който бих желала да давам, когато стана известна (хе-хе). Правят откровенни пародии на комерсиалната музика и изобщо, не се вземат прекалено на сериозно – качество, което особено ценя.

Възродителен процес

В моята група в детската градина имахме две турчета – Айнур и Мурат. За Мурат не си спомням друго, освен че постоянно се напикаваше, но Айнур си я спомням добре. Работата е там, че тя по неизвестни причини не ме харесваше и само чакаше другарката да се обърне на другата страна, за да ме ущипе злобно. Аз пък за отмъщение я наричах Айрян.

Един ден другарката ни каза, че Мурат и Айнур имат нови имена и вече ще им казваме Мирослав и Ана. Никой не можеше да запомни новите им имена, пък и не виждахме смисъл. Продължавахме да им казваме Мурат и Айнур, а другарките много се ядосваха и ни се караха.

Когато тръгнах на училище, в моя клас имаше само едно дете от нашата детска градина. Казваше се Ясен и не бяхме от една група, но със смътното чувство, че се познаваме, автоматично си седнахме на един чин. Ясен беше добричък и беше първия и единствен връстник от мъжки пол (за десетина години напред), който нямаше нищо против да си играе и да разговаря с мен. Според по-голямата ми сестра, това беше сигурен знак, че съм бременна от него.

Не бях много сигурна какво е да си бременна и как точно се забременява, но със сигурност не исках да съм. 

- Седите ли на един чин с Ясен? – започваше тя.
- Даа... – нямах кураж да излъжа.
- Играете си заедно? – продължаваше.
- Даа...
- Обичаш ли го? – коварно вмъкваше сестра ми.
- Ами... даа... – несигурно отговарях аз.
- Тогава си бременна от него! 
- Не съм бременна пъъък, не съъъм!... – ревях аз.

На края на учебната година майката на Ясен ми каза, че ще се местят на другия край на града и той повече няма да учи в това училище. Попитах я ще можем ли да си играем и след като се преместят и тя каза, че не. Сега като се замисля, изглеждаше доста стресната от въпроса ми, може и тя да си е мислела, че от това се забременява.

Доста години по-късно, с една приятелка разглеждахме мои снимки от детската градина и тя забоде пръст във физономията на Ясен.

- Хей, този го познавам! Казва се Есим.
- Какъв Есим? – учудих се аз. – Казва се Ясен.
- Не, казва се Есим и е турчин.

Не знаех.

Урок по родолюбие

Когато чета интервюта на български, често попадам на следния (винаги един и същ) пасаж:

Интервюиращ: Мислили ли сте някога, какъв би бил живота ви извън България?

Интервюиран: Бил съм в чужбина, живял съм там, но се чувствах като дърво без корен. Установих, че не мога да живея извън родната страна, не мога да дишам, не се чувствам добре. България е моят дом, мястото, където съм роден. 

Това, което интервюираният иска да каже: 
Аз съм патриот, та дрънка, направо ударих в земята Гюро Михайлов.

Това, което интервюираният всъщност казва:
Трудно се приспособявам на ново място.

Отиваш да живееш в друга страна. Чустваш се едно такова кофти, едно такова не на място, изнервен, стресиран. Поздравления, казва се му “културен шок”. Странно е не, че го изпитваш – странно би било, ако НЕ го изпиташ.

Че то едно преместване от Шумен във Варна си е стрес, а какво остава за преместване в друга страна. Чужд език, който звучи отвсякъде, чак ти бръмчи ти в ушите. Чужда храна, чужд климат. Проблеми с престоя, проблеми с намирането на квартира, проблеми с намирането на работа. Местните те гледат странно, понеже говориш с тежък акцент, или не дай си Боже – изобщо не говориш езика. Далеч от близките си хора, далеч от всичко познато, което досега е било константа в живота ти. Чувстваш се самотен, беззащитен, като риба на сухо. Тоест – стрес. 

А) Не издържаш и се прибираш вкъщи, при познатите неща, при хората, които говорят твоя език. И какво сега, златен медал ли очакваш?

Б) След известно време стресът преминава. Свикваш, приспособяваш се, научаваш езика. И какво сега, златен медал ли очакваш?

Варианта, който човек ще избере, зависи много повече от от мотивацията и от темперамента му, отколкото от патриотизъм, родолюбие и прочие абстрактни понятия.

Video Killed the Blog Star

Някъде прочетох, че бъдещето на блоговете било във видеоблогването. Вместо да си губи времето да пише статия, човек се заснема как говори, или просто си прави репортажи със себе си в ролята на водещ. 

Веднага си представих евентуалните рискове за нахъсания видеоблогър – например, ако е свикнал да пише гурелив и по пижама, ще трябва бързо да свикне да блогва в приличен вид. Да не говорим за коментарите: “Какво си тръгнал да ми разправяш за международното положение бе, я се виж каква пъпка ти е излязла на носа!”, “Вместо да се занимаваш с независимото кино, намери време да си умиеш косата!” или “Видяхте ли зад него тая купчина мръсно пране?”.

Да не говорим, че изобщо не бих имала търпение да гледам някакъв дълъг клип, когато мога да прегледам статия за няколко минути. 

Замислих се, аз ли съм последния човек, който не е луд по клиповете. Не че изобщо не ги гледам, не че не са ми интересни – просто съм недоверчива към тях и доста се замислям, преди да натисна Play. Докато при един текст или една картинка на пръв поглед ти е ясно за какво става дума, клипът трябва да го изгледаш целия - най-често, за да установиш, че си загубил пет-десет минути в гледане на пълна глупост. 

Оставам с впечатлението, че повечето интернет потребители са пълна моя противоположност и само като видят линк към YouTube и им потичат лигите.
В един от любимите си форуми, Kiff вече няколко години следи тема със смешки и твърди, че докато преди година потребителите са пускали смешни текстове и картинки, сега вече всяка втора реплика съдържа линк към YouTube. И моите наблюдения в други форуми показват същото. 

Тъй като голямата ми слабост са смешките с котки, често се хващам на номера с “НАЙ-СТРАХОТНИЯ, СМЕШЕН И НЕВЕРОЯТЕН КЛИП С КОТКИ!!!”. Обикновенно се оказва, че някой е снимал как дразни котката си и тя ръмжи. Чудо невиждано! Все едно че не мога да подразня собствения си котарак, та да ми поръмжи в реално време. Последния път, когато кликнах на подобен линк, десет минути гледах как котки се разхождат по парапета на нечий балкон, докато някакъв тип с треперещи ръце държеше камерата, хилеше се като малоумен и плещеше на немски. Чаках, чаках да се случи нещо смешно – не се.  

Mad Dogs

Като едно примерно асоциално дете, оставено през лятото при баба и дядо, прекарвах повечето време с животните. Едно цяло лято се опитвах да дресирам зайците. Но ако щете вярвайте, зайците не ги влекaт славата и прожекторите. Дай им на тях да се скупчат в някое кьоше и да мърдат с нос. С изключение на един рядко талатлив екземпляр, който се изправяше на задни крачка, за да си поиска царевица, останалите на нищо не се научиха. 

По едно време баба и дядо имаха куче – функцията на горкото същество беше да пази някаква близка нива, или бостан, не помня вече, и седеше вързано там. Всеки ден го разхождах по поляната, наречена официално “Поляната”, оградено пространство в центъра на селото. Само че Джони (така се казваше кучето) през дългото време прекарано сам, беше насъбрал прекално много енергия и ентусиазъм. Видеше ли кокошка, втурваше се към нея с маниакален лай и пяна на устата и често разглобяваше каишката си (която и без това не беше особено стабилна) или пък аз просто я изтървах. Колко незабравими мигове съм прекарала да гоня Джони по Поляната!

Веднъж при преследването на поредната истерична кокошка, Джони се замота из краката на едно незавързано жребче, което пасеше на Поляната. Жребчето явно реши, че изпуска купона и препусна след Джони. Направихме няколко кръгчета в този ред – най-отпред истерично кудкудякащата кокошка, след нея запенения Джони, след него жребчето и накрая аз. По едно време забелязах, че опасно се приближаваме към отворената врата на Поляната. Кокошката се юрна право натам и вече се виждах как обикаляме селото като подивяла версия на Бременските музиканти и как собственика на жребчето ме държи отговорна за изпускането му. За щастие точно в този момент с бумтене и трещене премина трактор и Джони и жребчето за момент се спряха и погледнаха натам. Кокошката се възползва от възникналата пауза, за да си спаси живота, а аз – за да хвана каишката на Джони.

Друго едно куче, което редовно разхождах, беше Блеки на съседът ни чичо Тачко. Той не живееше в къщата, останала от родителите му, а само се отбиваше чат-пат. Баба и дядо хранеха кучето му, което седеше вързано на двора. Аз се възползвах от ситуацията, за да използвам плевнята му като кабинет и при един случай, да приютя в зайчарника му пет котета. Някакви деца ги подмятаха по Поляната като играчки – принудих се да им ги взема и понеже баба ми не понасяше котки, да ги скрия в зайчарника. Всеки нормален човек, намирайки невръстно котило в зайчарника си би пощурял – не и чичо Тачко. Това е единствения човек, когото познавам, който е способен искренно да се зарадва на натрапените му котета и да си ги осинови.

Но да се върна към Блеки – едно лято я намерих в компанията на две кутрета, току-що научили се да ходят стабилно. Едното имаше лъскава къса козинка, също като Блеки, а другото беше наследило от баща си дълго къдраво кожухче. Баба ги наричаше “тоя, голишмаря” и “тоя, рошавеца” и тези имена си им останаха. Докато разхождах Блеки по Поляната, Голишмаря и Рошавеца обикновенно весело се мотаеха из краката и. При една от тези разходки насреща ни изскочиха пуйка с малки пуйчета. В първия момент наивно се зарадвах, че кутретата ще има с кого да си поиграят – докато секунда по-късно Голишмарят не донесе в краката ми пуйче, чиято глава се люшкаше под странен ъгъл. Започнах да му крещя и да го удрям по главата да го пусне, докато Рошавеца игриво трепеше второ пуйче, а Блеки с весел лай търчеше около мен и ме омотаваше с каишката си. Напуснах местопресъплението с по едно куче-убиец под всяка мишница, оставяйки зад себе си три малки пуешки трупа.

Няколко дена по-късно някакъв съселянин ме срещна в компанията на трите кучета.
“Това са кучетата, дето ми издавиха пуйчЕтата?”
Изчервих се и гузно измрънках, че не са те. Човека обаче не се хвана и заяви, че много добре знаел, че това са тези кучета - но по неизвестни причини не предприе нищо повече. Явно не е бил особено привързан към пуйчетата си, понеже аз и кучетата се измъкнахме безнаказано от ситуацията.