Не е лесно да си страхотен, неповторим и уникален

За всичките тези години, откакто работя, съм отговаряла на стотици и стотици обяви за работа, или за участие в различни проекти. Получавала съм какви ли не смахнати отговори, но този тук определено държи класацията. За информация - обявата е, че се търси човек, който да  прави ретуш на снимки за световно неизвестния "DJ xyz", който макар да се нарича DJ, всъщност е фотограф. Съкратила съм големи части от текста, понеже е страшно дълъг и скучен. Преводът е мой, забележките също.

За тези, които нямат достатъчно време - предварително предупреждавам, че този мейл е много дълъг, така че си помислете дали да започнете да го четете сега, или да си го оставите за момента, когато ще имате повече време - или направо го изтрийте от своята пощенска кутия.

До днешния ден, в който изтрих своята обява, съм регистрирал 112 кандидати. Казвам това, защото винаги се опитвам с всекиго да се отнасям честно и почтено. 112 кандидати за една или две позиции е много, какво да се лъжем. Има хора, които след като чуят тази цифра, ще си кажат “отказвам се тогава, няма смисъл", но аз ще ви кажа едно нещо – има смисъл. За мен всеки от вас е еднакво важен. Никого от вас не възприемам като парче месо (Ох, олекна ми). Да, някой е по-добър, друг е по-лош, но всички сме хора и всички, които четете това, имате право на равностойно отношение, независимо дали сега се учите да работите с Photoshop, или имате зад себе си стотици корици на списания – сега всички сме равни.  

Много хора ми казват – “Лесно ти е на тебе, познаваш се с Пол Ван Дайк, Маркус Шулц и т.н.” – но аз не виждам къде е голямата печалба. Да, това са хора, които са много успешни в своята сфера, дори може да се каже, че са едни от най-успешните в света, но все така са просто хора, които ходят да пазаруват и ядат като нас, всички останали, също са равни пред закона като нас, това са просто хора като нас, които са в своята сфера на върха, но това не прави от тях свръхчовеци. 

Не казвам всичко това, за да ви впечатля с това, с кого работя, а за да разберете по какъв начин възприемам хората и че аз самият се отнасям към тях по един и същ начин, независимо дали са Пол Ван Дайк или който и да е друг. Всички имаме право на уважение и почтено отношение.

Но да се върнем на темата. След вчерашния ден над нас всички се затвори кръгът, в който повече никой няма да встъпи. Ние сме отбор, от който ще започнат да отпадат хора, докато останат само най-добрите, но за съжаление такъв е живота. (Сори, кандидатствам за работа или за участие в Big Brother?) В определени моменти в живота сте или на първо място, или на последно. Но дори от последното място винаги можете да стигнете до първото с усилена работа над себе си, никой който си е заслужил нещо не го е получил безплатно. Дори аз не. Ще бъда откровен с вас – в този момент са две години, откакто снимам. Много от вас ще си кажат: “защо ли още чета този мейл, щом говоря с човек, който снима 1/10 от времето, през което аз работя в тази област”, ще затворят прозореца на браузъра и ще се заемат с работата, с която са се занимавали до сега.На тези хора ще им пожелая приятен ден и спокойно изтрийте този мейл.

На тези, които са продължили да четат, ще им обясня принципите на днешната реалност. Днес, ако искате да бъдете уважаван, а аз много държа на уважението и на мнението на околните, трябва да направите нещо по въпроса. Аз, макар че снимам само от 2 години, за тези 2 години със постигнал много повече, от 95% от моите колеги, които снимат три пъти по-дълго от мен, имат по-скъпа техника и по-добри връзки от мен. Постигнах го така, че през тези две години работих усърдно над себе си. За 8 часа успявах да заснема някое събитие, да отида вкъщи и през следващите 10-12 часа да бъда пред компютъра. Защо? Защото още не бях толкова добър фотограф, не владеех така добре фотоапарата и имах нужда да довърша всичко в постпроцесинга, в който бях 80% по-добър от всички останали, които по това време бяха снимали пет пъти по-дълго от мен и имаха 4 пъти по-скъпа техника от мен. Бях целеустремен и знаех, че за да бъде човек успешен, трябва и нещо да направи по въпроса. Така че, когато в новогодишната нощ на 2007 година с моята приятелка отидохме ROXY и настъпи полунощ, аз вместо да я целуна и прегърна и да и кажа “Честита нова година, мило”, вместо това грабнах фотоапарата и търчах на балкона, понеже знаех, че този момент повече никога няма да се повтори и трябва да го заснема точно сега. А след това трябваше няколко часа да я успокоявам, такъв съм си аз. За мен работата е винаги на първо място (зависи кога и къде, имам своите приоритети) и съм невероятно целенасочен човек, знам какво точно искам и към какво се стремя и макар че не винаги знам накъде да се насоча, опитвам се, понеже държа да го постигна.

Когато преди 2 години започвах да снимам, имах малък Acer за около 4 000 крони. Нямах никаква представа какво е това обтуратор и не се срамувам за което. (Аз и до сега нямам представа и също не се срамувам). Просто снимах и ми харесваше. Но веднъж отидох на клуб и си казах, че това е интересно, цветно място, пълно с приятни емоции, което си струва да бъде заснето, така че се опитах. Резултатът, естествено, беше направо трагичен, но аз не се отказах, исках да постигна по-добър резултат и започнах да проучвам как това да се получи. Търсех в интернет статии, които биха могли да ми помогнат да разбера какво не правя както трябва и какво трябва да правя, за да стане по-добре. С времето разбрах, че с този фотоапарат просто това няма как да стане и започнах да си търся по-добър. Попаднах на Panasonic Lumix DMC-FZ30, който ми се стори страхотен отвсякъде, но цената му беше 16 000 крони, тоест сума, която човек не може да спести ей-така, когато е студент. Мечтаех за него денем и нощем и след време успях да си го купя. Оттогава минаха 2 години, откакто практически снимам на по-високо ниво. Продължих да снимам с този фотоапарат, но след няколо седмици установих, че дори и така не се получава. Питах много “професионални” фотографи, които по това време виждах в клубовете, но никой от тях не искаше да ме посъветва, докато не намерих един, който поне ми каза какво е ISO и как се използва. В този момент целия ми свят се преобърна и разбрах, че когато моя Panasonic на ISO 400 прави страхотен шум, просто трябва да си набавя по-добър фотоапарат и понеже след месец изтичаше датата на влогът за жилище, който ми бяха направили нашите, започнах да ги убеждавам. Нашите, естествено, искаха да си купя кола за тези пари, но аз държах, че искам фотоапарат, че искам да да се издържам като фотограф и да правя в живота си само това, което ми харесва

Влогът ми за жилище изтече и нашите се примириха с факта, че съм се побъркал и искам да дам 60 000 крони за фотоапарат. Така че по този начин се сдобих със своя първи огледално-рефлексен фотоапарат - Nikon D80 и започнах да снимам на 100%.

Още тогава бях един от най-добрите на сървъра Techno.cz, който е нашата най-голяма чешка музикална медия и има повече от 250 000 уникални посещения в месеца. След известно време събрах толкова гласове, че бях избран за най-добрия фотограф на Techno.cz и когато това се повтори няколко пъти, установих че искам нещо повече. 

Исках да стана един от най-добрите парти-фотографи в Чехия (които у нас не са малко, повече от 100 със сигурност) + другата ми мечта беше да снимам за Пол Ван Дайк. С времето, докато работех над себе си и се опитвах да се усъвършенствам в техническата страна на фотографията, тези цели започнаха да стават все по-реални, докато в последно време станах един от двата най-добри парти-фотографи и VANDIT, агенцията на Пол Ван Дайк, прояви интерес към мен. 

В момента снимам с Nikon D3 и имам подписан договор с Red Bull, който има "Red Bull Photofiles" – за тези, които не са го чували, Photofiles е списък на най-добрите фотографи по света (според Red Bull), който в момента наброява 44 фотографи от целия свят (САЩ, Англия, Франция, Полша...) и там е само един чешки фотограф. Тоест два – с мен. 

Не казвам всичко това, за да ви направя впечатление (Нямаш си представа, как ти вярваме, о велики гуру), въпреки че би ми харесало ако съм ви направил - а защото искам да видите какви неща е възможно да се постигнат само за 2 години усилена работа и трябва да кажа, че дори сега не съм приключил. Имам множество планове за бъдещето си, пътища, които искам да изследвам, мечтата на живота ми е да създада фирма, която да нарека с артистичния си псевдоним  и когато се произнесе името на фирмата ми, хората да останат като гръмнати, както когато се каже Microsoft (само че в позитивен смисъл) - искам да имам корпорация, която всички да знаят и всеки да я свързва с лукс и съвършенство, но сега наистина се пренесох в бъдещето, това е въпрос на още няколко (десетки) години.

Обратно към темата, от която се отклоних толкова далече. (Вече си мисля, че ще иска да изпия кило ракия на екс и да се боря с мечка, за да си заслужа честта да работя с него) За тези от вас, които са стигнали чак до тук - искам да ми изпратите своето CV (човекът, от когото имам нужда, трябва да умее да решава въпросите моментално) и своето portfolio във формат PDF и да ми изпратите тези два файла през www.leteckaposta.cz. 

Градски легенди

Нова генерация - Малко момиченце

аз съм малко момиченце, което
още учи в пети "б" клас
и не искам да знам за проблеми,
които вълнуват и вас.
не сънувам учителки празни,
не целувам момчешки лица,
не дарявам с погледи ласкави
и избягвам да бъда добра.
аз не мажа по ноктите лакове,
не използвам боя за коса
и не искам да имам приятели,
искам вечно да бъда сама.
в огледалото разглеждам си тялото,
нима ще бъда жена?
от гърдите ми леко повдигнати,
смеят се малки черни зърна.
не разбирате ли, момчета,
каква е мойта цена!
тя е ниска за летните плажове
и висока за ваш'те сърца!
по елхите гирлянди окичени
смеят се с празна светлина.
невъзможно е да се обичаме,
аз съм малка висока скала.

Тази песен винаги успява да ме хвърли в оркестъра. При всичкото ми уважение към легендите (тоест, никакво) тази песен държи класацията ми за абсурдни текстове, веднага след: “старата пушка сложих зад вратата, ще спя сам и не искам очила” - парче, което веднъж чух по BG радио.

“Учителки празни”? Учителките са се изпразнили, или какво?

“От гърдите ми леко повдигнати, смеят се малки черни зърна” – верно? Ако някоя девойка сериозно си мисли, че зърната и са черни и че и се смеят, сериозно бих се замислила дали да я насоча към общопрактикуващ лекар, или към психиатър. Очевидно текста не е писан от жена.

“Невъзможно е да се обичаме, аз съм малка висока скала.” - Това звучи точно като някой неуспешен обожател на петокласнички, сблъскал се с емоционалната незрялост на девойките в тази възраст. Изобщо, цялата песничка звучи, все едно застаряващ педофил се опитва да се вживее в чувствата на малко момиченце.

И това доживях...

От кръчмата, с която имаме обща стена, дойдоха и ни помолиха да намалим музиката.

Вкарвам се във филм

Гледащите филми се делят на две категории - такива, които коментират и такива, които не коментират. Аз съм от първите. Затова гледането на филм в мое присъствие може да бъде както много забавно, така и доста дразнещо – в зависимост от това, към коя категория спадате. Kiff твърдо спада към втората.

Според неговото виждане, един филм е затворена система със собствена логика и правила, които не подлежат на съмнение. За мен пък, филмът е творение на хора, които живеят в същия свят като мен, така че очаквам да се придържат поне приблизително към причнинно-следствените връзки, които важат в нашия свят. И като чета рецензиите, които хората дават на IMDB, изобщо не съм сама.

Защо например в "28 седмици по-късно" таткото-зомби се телепортираше по целия град и защо държеше да ухапе именно децата си?

А когато във "Васаби" лигавата японка погреба майка си и още същата вечер събра компанията и отиде да купонясва, направо подскачах от раздразнение в киносалона.

"Джуно" пък ме издразни с отношението на главната героиня към бъдещото дете в корема и – ако и беше излязъл цирей, повече щеше да се трогне!

Заради "Джуно" така се изпокарахме с Kiff, както не се бяхме карали откакто обсъждахме новата сграда на Народната библиотека в Прага. Ако не сте го гледали, разказва се за шестнайсетгодишна девойка, която решава вместо да прави аборт, да подари нежеланото си дете на една бездетна двойка.

Той твърдеше, че отношението на Джуно към бременността и едва ли не достойно за уважение – че в толкова млада възраст умее да вземе решение и да се придържа към него. Аз бях на мнение, че поведението и е ако не неестествено, то излюкчително грозно. Че не мога да възприема жена, която толкова хладнокръвно и коравосърдечно да се откаже от бебето си и че според моите стандарти, това в никoй случай не е пример за подражание. Повече щях да и се зарадвам, ако беше направила аборт – и без това живеем на пренаселена планета.

Седяхме в парка и се разправяхме, докато не се стъмни. После решихме да пием по бира в близката кръчма. Нямаше места и се наместихме на бара, само за да попаднем в лапите на някаква наквасена приказлива девойка, която седеше до нас. Зае се да ни обяснява, че цял ден ловила риба заедно с дебелия си приятел, който седеше от другата страна на бара. Ловили я в близкия канал на Вълтава (където празните пластмасови бутилки определено са повече от рибите) и каква приятна релаксация било. Взе да ме убеждава, че непременно трябвало да си разменим телефони и да отидем заедно на риба.

За да се измъкна и казах че имам детска травма от риболова – когато бях на пет години нашите ме метнаха , че шишарките са чудесна стръв за риба. После пък баба ми ни прати с братовчед ми да ловим риба на кромид лук и цял ден кибичихме на реката, само за да се приберем с празна торба и излъгани надежди. (Като се замисля, в тази река май изобщо нямаше риби, но за това едва ли мога да обвиня баба си.)

Пияната девойка се развика: "Знам, знам, и моите родители са свине!" (мамо и татко, никога не съм ви наричала "свине", това си беше някаква нейна асоциация) и ни обясни, че изобщо не се виждала с родителите си, откакто седмица след като родила баща и я набил и и взел детето. Че и детето не била виждала от осем години, но и не смятала да го търси, така им се падало. Kiff я попита в пълен потрес на колко е години. На двайсет и шест, отвърна тя, на осемнайсет родила. И не, не и било мъчно за сина и, като навършел пълнолетие, ако искал, сам щял да я потърси.

Двамата с Kiff се спогледахме, сбогувахме се и си тръгнахме без да си допием бирите.

Как да сваляме мъже

At their core, women fear that men will kill them. At their core, men fear that women will laugh at them.
Gavin de Becker, The Gift of Fear


Преди време в блога на Longanlon се обсъждаше как се свалят жени и някой проплака защо не се пишело как да се свалят мъже. Защо, верно?

Правилата на играта повеляват: мъжете свалят, жените са сваляни. Свалката в този случай представлява мерене на сили и сблъсък на интереси, който евентуално завършва с компромис.
Но да обърнем правилата на играта и да се запитаме какво ще се случи, ако жените вместо да флиртуват и да дават аванси, вземат да свалят мъжете агресивно, по начина по който мъжете свалят тях.
Според разпространеното вярване “всяка жена може да свали почти всеки мъж, стига да иска” (под “всяка жена”, естествено, се подразбира “всяка млада, красива, слаба и здрава жена”). Защо още не сме се юрнали да ги сваляме тез мъже?

Мъж активно сваля жена. Ситуацията се тъкува от двамата участници и от цялото общество като: “Харесвам те, искам да спя с теб, евентуално нещо повече”. Жена започва активно да сваля мъж – превежда се като: “Дай да се изчукаме като животни в най-близката тоалетна и после да се правим, че не се познаваме”. Но ако жената иска точно това, защо не?

До тук говорехме за стандартно-нормален мъж. Но да речем, че мъжът не е съвсем нормален и реши да и тегли една гора бой след като се изчукат, хей-така заради спорта. На кого да се оплаче жената? Нали тя го е сваляла – всички ще обвинят нея. Или да речем, че тя поиска да намали темпото и мъжът вместо прояви разбиране, вземе че я изнасили. Отново всички ще кажат “сама си го е търсила”.

Т.е. сваляйки агресивно един мъж, жената не само че има нулеви шасове за успешна връзка или поне любезно отношение, но практически дава на мъжа правото да се разпорежда над тялото и съдбата и.
Добре дошли в патриархата!

Питали ли сте се някога защо жените не подсвиркват на улицата след мъже и не им викат “Ей, секси дупе!”? Защото мъжете няма да се изчервят и да забързат крачка. Защото е много възможно повечето от тези мъже да грабнат смелата подсвиркваща девойка под ръчичка и да я занесат на тихо и уединено място, където да я запознаят с дедовия. И никой няма да я защити и да застане на нейна страна, никой няма да разтълкува подсвиркването като "просто комплимент".

Алелуя!

Днес е денят на добрите новини. Най-после американците си избраха президент и има някаква надежда да отворя сайт и оттам да не ми се озъби Сара Пейлин! Нямате си представа с какво нетърпени очаквах този ден.