What's that crap?

В трамвая се качва тип по потник. Есен е, топло – но не чак толкова топло. Явно държи да си покаже жилестите мускулчета. Типът сяда пред мен. Звъни му телефона. Той заговаря високо, с възторжено-театрален глас:

“Лельо, лельо! Това си ти ти лельо! Колко се радвам! Да... Чудесно! Чудесно! Да... Да, пих две бири на гладно и сега съм малко... Супер! Толкова се радвам, лельо... Да...да...Супер! Чудесно! ... точно така. Да... Поздрави чичо от мен! Чао!...”

Тъкмо си отдъхнах, типът продължава:

“Мамо, мамо! Това си ти мамо! Чудесно!... да, вие сте се събрали... Не, пих две бири на гладно и сега малко ми се мотае главата... Толкова се радвам да те чуя! Да... Да... Супер, супер! Да... да... Това е чудесно! Поздрави го и ти от мен!... Целувам те! Чао!”

Отново си отдъхнах, но облекчението ми не изтрая дълго.

“Чичо, чичо! Това си ти чичо! Да... Не.... Много се радвам! Да... Чудесно, Чудесно! Да... Супер, супер! ... Да! И аз така мисля... Да...да.... Много поздрави и от мен, чичо! Чао!”

Вече ми идва и на мен да обърна две бири на гладно.

“Лельо, лельо! Това си отново ти, лельо! Чичо ти дал телефона... Да.... Да... Чудесно!”

Тук вече за щастие трамваят спря на моята спирка и слязох. Разговорът на възторжения лельолюбец изтърпях цели шест спирки.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

По същия маршрут с трамвая. Качват се две двойки плюс един свободен радикал. В тази част на трамвая сме само те и аз. Свободния радикал ме забелязва и започва да прави някакви маймунджулъци, хвърляйки крадешком погледи към мен. Решавам да се правя, че не го забелязвам и гледам втренчено през прозореца. Той обаче не мирясва. Прави си разни глупави майтапи с двете двойки, акробатически номера по дръжките на трамвая, “краде” чантата на едно от момичетата и отказва да му я върне. Отвреме-навреме ме поглежда с крайчеца на окото, да види дали ми е направил впечатление. Накрая му хрумва гениалната мисъл да млати по главите седящите двойки с отнетата чанта. В този момент едно от момичетата не издържа и се разкрещява:

“Ти си един такъв прост изрод, че дори приятелка не можеш да си намериш! То и коя ли ще ти се върже, като си толкова досаден! Само тормозиш хората около себе си и им искаш пари, а после не ги връщаш!”

Свободния радикал се разсърдва и слиза от трамвая. Установявам, че през цялото време съм носила в джоба си MP3 плейъра. Ех, защо не ми хрумна по-рано да си сложа слушалките.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Скарали сме се с Kiff и аз решавам да отида да го взема от работа, за да се сдобрим. По пътя се изпокарваме още по-лошо. Аз съм безработна и пътувам без билет. В разгара на караницта, Kiff ме избутва от трамвая.

“Какво става – защо слязохме?”
“Там имаше контрольори. Виждаш ли, не ти се сърдя чак толкова – не ги оставих да те глобят.”
“Значи ако ми се сърдеше повече щеше да ги оставиш?”

В сърдито мълчание се качваме на следващия трамвай. Но и в него има контрольор. Промъкваме се дискретно към предната врата, надявайки се, че ще успеем да слезем преди да ни е забелязал. Вече почти сме на спирката, когато се оказва че на кръстовището след нея се е образувало чудовищно задръстване. Пред нашия трамвай чакат още два и макар да сме на метри от спирката, вратите не се отварят. В порив на вдъхновение Kiff ме сграбчва и започва да ме целува, мърморейки “Дано да ни подмине, дано да ни подмине”. Вкопчваме се отчаяно един в друг, правейки се на страстно влюбени с надеждата, че на контрольора ще му е неудобно да ни прекъсне. Трамваят все така стои на едно място и не отваря врати, а контрольорът все така нумолимо се приближава. Затварям очи, и без това ми е причерняло от напрежение, когато чувам до ухото си крясъци:

“В каква държава живеем! Да тормозят беззащитен инвалид! Не ви ли е срам!”
“Покажете ми билет или инвалидна карта за градския транспорт, иначе съм длъжен да ви глобя.”
“Ще ви покажа свидетелство за инвалидност! Едвам се държа на краката си! Връщам се от болницата! Засрамете се!”
“Ако не сте си извадил инвалидна карта за градския траспорт, проблемът си е ваш.”
“Оставете ме на мира! Ще се оплача на вашите шефове!”

В този момент трамваят отваря врати.

Етикети: градски легенди, Чешко

Когато прочетох “Бърни Кълвача”изпаднах в същия телешки възторг, както когато прочетох за пръв път “Пътеводител на галактическия стопаджия”. Том Робинс стана новият ми любимец и реших, че той е направил за любовния роман това, което Дъглас Адамс за научната фантастика и Тери Пратчет за фентъзито. 

После прочетох “Дори каубойките плачат” и тя стана новата ми Любима Книга На Всички Времена. Даде ми я назаем една колежка и него ден изобщо не можах да работя – цял ден четох, скрита зад преградата на бюрото си. 

Ех, де да си бях останала с тези две книги! Но аз, разбира се, се хвърлих да чета всичко налично от Том Робинс. Прочетох “Half Asleep in Frog Pajamas” и останах доста разочарована. След това се хванах за “Skinny Legs and All” и се разочаровах напълно. Прочетох “Villa Incognito” и се отвратих. Но моето търпение не се изчерпва така лесно. Вече с позиви за повръщане се захванах с “Fierce Invalids Home from Hot Climates”. След като я прочетох, реших че съм приключила с Том Робинс. 

Сбогом, идол на моето детство! Пиши колкото искаш, аз повече няма да чета. Да беше приключил след “Бърни Кълвача”, щеше да си останеш легенда, но не – ти трябваше да нацвъкаш пълно книги с все същия сюжет.

Накратко – основния лайтмотив в книгите на Робинс е млада, извънредно красива и умна жена, която се среща с много по-стар, грозен и нечистоплътен, но затова пък извънредно мъдър гуру, който яростно я чука във всички органи, но най-вече в мозъка, опложда го с оригиналните си идеи и изчуква от нея един много по-качествен човек. Тя, разбира се му е безкрайно благодарна.

Не мерси, нямам нужда да чета до безкрайност една и съща книга с различни декори, заложена на любимата сексуална фантазия на автора си. Поне да беше някаква оригинална фантазия, а то – архетипа на мъдрия по-възрастен мъж, обучаващ млада жена стои в основата на патриархалното общество, в което живеем. Ако някой взривява стереотипите и ни води по нов път, това определено не е бай ти Том Робинс.

Второстепенната сюжетна линия на романите му пък, ми е просто скучна. Някакви буркани, вилици, бурсуци и изгнили репи водят философска дискусия на стотици страници. Схванах идеята - мноо зен, мноо екзистенциално, копеле – и все така непоносимо тъпо. Припомня ми приказките на Андерсен, които така мразех като дете – някаква счупена бутилка и фишек си разказват съдбите си – колко интересно, наистина! Напрво да се подрискаш от възторг!

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Новият ми любимец е Кристофър Мур. Но съм прочела само три от неговите книги, така че на бързам да се радвам.

Етикети: книжен червей, патриархат, снобизъм

Дълго време си мислех, че няма нищо нищо по-тъпо от българските преводи на заглавия на филми. Но грешах - чешките преводи са още по-тъпи! 

Ocean's Eleven (Бандата на Оушън) - Dannyho parťáci (Бандата на Дани) - Кой е Дани? Защо е откраднал бандата от Оушън? 

Deuce Bigalow: Male Gigolo (Дюс Бигалоу: Мъжкото жиголо) - Deuce Bigalow: Dobrej striptér (Дюс Бигалоу: Добрият стриптизьор) - Смениха му професията, добре поне че името са му оставили същото.

Freaky Friday (Шантав петък) - Mezi námi děvčaty (Между нас момичетата)

Mädchen, Mädchen (Момичета, момичета) - Holky to chtěj taky (Момичетата също го искат)

American Pie (Американски пай) - Prci, prci, prcičky - Незнам как да го преведа. За всичките тези години не съм срещнала чех, който да е в състояние да ми обясни какво точно е "прцички" или поне "прци", но доста пръдливо звучи.

Mean girls (Гадни момичета) - Protivný sprostý holky (Противни, гадни момичета) - Е,чак пък така!

Bad Santa (Лошият Дядо Коледа) - Santa je úchyl! (Дядо Коледа е извратен!) - Горкият.

Kevin & Perry Go Large (Кевин и Пери се развихрят) - Klub sráčů  (Клубът на посерковците) - Стига сте злословили!

Cruel Intentions (Жестоки намерения) - Velmi nebezpečné známosti (Много опасни връзки) - Българският превод "Секс игри" е не по-малко далеч от оригинала.

Speed (Скорост) - Nebezpečná rychlost (Опасна скорост)

Die Hard (Умирай трудно) - Smrtonosná past (Смъртоносен капан) 

Duplex (Мансардата) - Baba na zabití (Баба за убиване) - Пожалете бабата!

Meet the Parents (Запознай се с нашите) - Fotr je lotr (Татко е мошеник) - Аз пък бях останала с впечатлението, че е таен агент.

Dante's Peak (Върхът на Данте) - Rozpoutané peklo (Разпален ад)

Mrs. Doubtfire (Мисис Даутфайър) - Táta v sukni (Татко с пола)

Gone with the Wind (Отнесени от вихъра) - Jih proti severu (Юг против север)

Обяснението на Kiff е, че трябвало да направят заглавието някак си по-засукано и привлекателно - според него никой нямало да отиде на филм, озаглавен просто "Скорост". Друго си е "Опасна скорост"! Оттогава се забавлявам, измисляйки "чешки" имена на филмите, като "Злата матрица", "Много лудият Макс" или "Опасният Батман".

Етикети: Only in Bulgaria, филм, Чешко

Май вече съм го решила

Реакциите на хората, които ми се налагаше да заговарям, докато учех чешки. Следваше рязко обръщане, отворяне на устата и застиване в същата поза за около трийсет секунди, през което време аз се опитвах да овладея напушилия ме смях и да съставя някаква разбираема реплика. Добре де, говоря с акцент. Не ми е порастнала втора глава и не е казала “куку!”.

Хора, които си подчертават пасажи в книгите от библиотеката. Абе аланкоолу, ти правиш ли разлика между своя и чужда книга? Подчертавал, ограждал, бележки си писал... Направо вземи, та си нарисувай нещо по белите полета, като малките деца. И как точно смяташ да ги ползваш тези бележки след като върнеш заетата книга? Или се предполага някой от следващите читатели да се вдъхнови от подчертаното и да напише реферат?

Най-надрасканата книга, която съм си заемала, беше с тестове за интелигентност. Първия си ограждал отговорите с моливче, втория за да не се обърка – с химикалка, третия с флумастер, оставаше да хвана и аз едни пастели и да почна да оцветявам. Поправете ме ако греша, но ми се струва че самото драскане по книга с тестове за интелигентност ти смъква поне 50 точки от интелигентността.

Друга една порода са Учещите Английски. В повечето от книгите на английски, които съм заемала от библиотеката съм откривала безпогрешните им следи – старателно подчертани непознати думи, понякога и преведени. Интересното е, че подчертаването винаги рязко свършва след петатата страница.

Хора, които в супермаркета критично оглеждат избора ти на покупки. Да би да ви карам да ядете соев пастет? Аз ще си го ям. 
От друга страна и аз често се зверя по покупките на хората. Никога няма да забравя гледката на един дърт вейдър и жена му с руска рошава шапка, чиито покупки се състояха от две големи водки канабис и една луканка. (Не бих преположила, че по-старата генерация така умее да се забавлява...) Или пъпчивия младеж в петък вечер на опашката, стиснал бутилка бяло вино, луксозна бонбониера и плюшена играчка. (Ще има ли тази вечер секс или няма да има?) Или онзи тип, който купуваше пет опаковки свинска кожа. (Пет опаковки? Свинска кожа? Отнесете ме да си умра удома.)

Хора, които непрекъснато се оглеждат нервно докато вървя зад тях. Не, няма да ти скоча на гърба и да те изнасиля. Просто вървя в същата посока и бързам, а ти ми препречваш пътя. 
Имах една чанта на колелца, която предизвикваше особено силни емоции у хората, които ми се пречкаха из пътя. Благодарение на смахнатите си колелца, чантата ревеше като ранен дракон, докато я мъкнех подире си. Представете си само – вървите по тъмна уличка и изведнъж иззад гърба ви се чува рев, ръмжене и ругатни. Подскачате от изненада, обръщате се ужасен и какво да видите – вместо банда Ангели от ада, дребно същество се бори с огромна чанта, която му се плете из краката. 

Етикети: psycho, градски легенди, книжен червей

Когато пристигнах в Прага, заедно с няколко колеги, за да работим за едно студио за анимационни филми, изкарвахме добре. Добре, ама много добре. Мислите ли, че колегите ми бяха доволни? Нищо подобно. Мрънкаха, та пушек се вдигаше.
“Трийсет хиляди – ревеше един от тях при новината за получаването на парите – аз да не съм бекярин!” (през 2002 трийсет хиляди крони бяха около две хиляди лева – сега кроната се качи, а левът падна). 

По-късно един от нас намери в тоалетните стар вестник с граф на заплащането в Чехия и дойде с новината: “Знаете ли, че сме богати!”. Да, знаех. Изкарвахме доста повече от средната чешка работна заплата по това време. Като се вземе предвид, че средната работна заплата е само статистически факт, никак не беше зле. Като се вземе предвид каква беше тогава средната българска заплата... няма смисъл да продължавам.
Мислите ли, че колегите ми престанаха да мрънкат и да се оплакват? Нищо подобно.

В България ме влудяват приказките от сорта на “Ние сме робски народ, с робска психика, никога няма да се оправим”. Но знаете ли кое е най-лошото? Че в Чехия слушам същите приказки. Да, чехите също се смятат за робски народ – двеста години са били част от Австро-унгарската империя. Сигурно сте чували често цитираната мисъл на Елин Пелин: “Ако на българския народ е писано да роди един ден гений, той ще бъде непременно геният на завистта”. Е, чехите пък непрекъснато твърдят, че ТЯХНАТА национална черта е завистта.

Мислите ли, че след като имат доста по-добър стандарт на живот, чехите мрънкат и се оплакват по-малко от българите? Нищо подобно.

Чували ли сте в България някой да се оплаква, че не се е родил по-на запад? Тук се оплакват непрекъснато. Кроната се качва от ден на ден, бензинът и наемите поевтиняват – но чехът оплаква учстта си над халба бира като кой да е българин над малка мента в Хоремага. Политиците са измекяри, държавата отива на кино, подлагаме си задника на американците – чувам го както на български, така и на чешки.

В едно чешко списание прочетох следният виц: някакъв чех оцелял след корабокрушение на самотен остров. След пет години на самотния остров идва кораб – изненада! - чешки.
“Слава Богу! – крещи корабокрушенецът – Сънародници! Отведете ме в родината!”
Един от моряците му подава вестник: “Прочетете какви ги вършат нашите политици и тогава кажете дали искате да се върнете”.

Или ако не ти хареса, можем да те хвърлим в Руанда, бих добавила аз.

Етикети: Only in Bulgaria, клише, негативизъм, Чешко

За пети път в Прага се проведе DIY карнавал, този път присъединявайки се към инициативата Freedom not Fear. 

Миналата година в последният момент общината забрани провеждането на карнавала, а и тази година го позволиха с голям зор и засилена полицейска охрана. Защо толкова ритат, не е ясно, тъй като на нито един от карнавалите не са възниквали безредици или хулиганство.

Пражският DIY карнавал е нещо като местния вариант на Love Parade, само че тук не се набляга толкова на сексуалните свободи (няма и как, провежда се през октомври), колкото на свободата да слушаш на висок глас музика, която не се харесва на повечето хора и да пушиш, пиеш и танцуваш на обществени места.

Още снимки

Етикети: freetekk, party, Чешко

Сутринта, когато дойдох в София, за да остана, цялата треперех. Тресях се като болно куче – само че от страх. Както се оказа, имало е защо.

Предишния ден се бях обаждала на една своя приятелка в Студентския, но тъй като тя не прояви ни най-малък ентусиазъм да ме приюти, занесох се при братовчед си. В гарсониерата в Надежда 5, където досега се бяха прескачали братовчед ми, жена му и нейния пекинез, се появи още едно препятствие за прескачане. 

Ех, първата ми година в София! Интересни времена.
Започна се с обявите в "Позвънете", които си ограждах с флумастер по време на дългото сутрешно пътуване с трамвай. Главна трудност беше, че никoй не предлагаше квартира за толкова малко, колкото аз можех да си позволя да платя. Непрекъснато се натрисах на някакви агенции, които ми искаха по сто лева комисионна, за да ми намерят стая (говорим си за 2000 година все пак). 

Веднъж не издържах и ги попитах ако имах сто лева излишни нямаше ли да си търся по-скоро апартамент, отколкото стая. Отговориха ми, че като нямам пари, да си седя на село и ми затръшнаха телефона.

Въобще, тези телефонни разговори бяха от интересни по-интересни. "Добър ден, обаждам се за обявата" – "Кой там?" – изкрещява някакво сенилно бабе. "Обаждам се за обявата за стая под наем" – крещя в слушалката. "Кольо го няма, не си е вкъщи."- "Аз се обаждам за обявата!"– "Не, ти не ми трябваш! Знам те аз тебе, няма да си платиш наема." – хубаво е да си така известен сред софиянци, на бедния провинциалист му се сгрява сърцето. В една обява търсят вярващи християнки, в друга само над 18 годишни. На последната се обадих, защото наема беше удивително евтин. Телефона ми вдигна някакъв дядка, който веднага ми се похвали, че е бивш учител по български и за да го потвърди, половин час ме държа на телефона и ми дрънка глупсти.
Парите в картата ми се топят, обедната ми почивка свършва, а аз като първия идиот седя и слушам спомените от младостта му.

Но идиотизмът ми не свърши дотук – взех, че отидох и на оглед. Побелял тлъстичък дядо с гадни бенки по лицето - изпадна във възторг като ме видя. Веднага се зае да ми обяснява какъв хубавец бил на младини и как жените едва ли не се биели за него. Всичко е възможно, викам си и зачаквам да стане приказка за стаята и за наема. Напразно – дядото говори за всичко друго, само не за това, което ме интересува. Спомени за старите времена, примесени със спорадичното споменаване на някакъв договор. Обяснява ми, че в квартирата били пет души и си търсели шести, това бил максималния капацитет на апартамента. Той спял тука в хола, с едно от момичетата. Какво? Ами всичките наематели са момичета. Едно от тях присъства на разговора – от кръста нагоре го раздава тип “поп-фолк-порнозвезда”, от кръста надолу – не чак толкова. Енигматично мълчи и не се включва в разговора, докато дядката не споменава една от другите наемателки, с която преди малко съм се разминала по стълбите. “Тази Милена е с оня ей-така – следва жест с потриване на двата показалеца. – Разбрах, че и разправял, че договорът, дето сме подписали, нищо не означавал и такива работи”. 

Какъв договор, какви пет лева? Развеждат ме из апартамента, показват ми кухнята, балкона, спалнята. Правя се на възхитена, мислейки за ниския наем. Гобленчета по стените, мебелировка от началото на миналия век, двоен креват. “Аз спя тука. Искаш ли да спим тука двете?” – оживява изведъж девойката. “Може, защо...” – мрънкам аз. “Чакай първо да ти покажа договора” – казва дядото и изчезва. “За какъв договор става дума?” – питам момичето. “Не бой се – отвръща тя. – Той не го прави много често...” – “КАКВО не прави много често?” – питам аз като малоумна. 

Дядото пристига с “договора”, който представлява сто пъти ксерокопирана страница с псевдо-легално звучащ текст. Основната идея на текста (опакована в това, което автора си е предствял под “адвокатски жаргон”) е, че встъпвайки в “официален годеж” с хазяина си, получавам “облекчения на наема”, или с думи прости, се съгласявам да живея евтино в апартмента на дядото, давайки му съгласие да ме чука, когато си пожелае. Вече съм се сблъскала с един хазяин, който настояваше да си плащам наема в свирки, но още не ми го бяха предствяли като легална покупко-продажба.

“Няма да стане – казвам. – Няма да стане.” Главата ми се мотае, едва налучквам изхода. “Тия добре ли са? – циклично се върти из ума ми – Тия добре ли са?” Идва ми на ума да им изкрещя, че са малоумни извратеняци, но за съжаление, чак на стълбите.

Етикети: градски легенди, квартири, секс

(наръчник на напредналия потребител)


Като човек, който се гордее с оригиналното си мислене и способността си да води интересен разговор, със срам си спомням следните ситуации. 

Пристига на работа моя колежка с превързана лява ръка. От последвалия разговор разбирам, че се порязала, докато режела хляб.

- Ауу, добре поне че не е дясната! – съжалително извивам аз.
- Ох, от сутринта вече десет души ми го казаха! – тросва се колежката. – Не проумявате ли бе, хора, че не мога да си срежа дясната ръка – десничарка съм!

Разговарям с познат от Русе, който отбива военната си служба и току-що е бил разпределен в Разград.

- Е, поне няма да си далече! – опитвам се да го ободря аз.
- Знам, вече всички ми го казаха. – отегчено отговаря той.

Мой познат ми представя брат си. Познатият ми е мургав и тъмнокос – брат му бял и рус.

- Ама вие изобщо не си приличате! Никога нямаше да предположа, че сте братя!
- Да, знаем, казвали са ни го вече – двамата в хор. 

Оттогава използвам следната тактика: отварям уста да кажа първото, което ми дойде на ума.... и след това не го казвам. Или ако вече съм се изтървала и съм го казала, бързам да добавя “... но това сигурно вече са ти го казвали много пъти“.

Какво да се лъжем – всички реагираме стереотипно. Ако нещо на събеседника ни е направило голямо впечатление, със сигурност не сме първите, нито единствените, които са го забелязали. Ако новият човек, с когото се запознаваме има странно име (прилича на някоя известна личност, е вегетарианец, католик, пънкар, румънец, облякъл си е хубава червена риза, шотландска поличка, има много сладко куче, татуировка на лицето, огромни гърди или кървяща рана), можем да бъдем сигурни че вече е чувал всички възможни реакции на това. Очевидните неща за това са очевидни – защото всеки ги вижда и им обръща внимание. 

Ако човек не иска да бъде досаден, най-добре да избягва очевидните неща. Всеки що-годе добре възпитан човек знае, че не е добра идея да започне разговора с: “Ауу, колко си напълнял/а!” “Каква е тази гадна пъпка, дето ти е излязла?” “Бременна ли си?” или “Бил/а ли си вече на лекар с това?”. Но дори позитивните или ободряващи коментари могат да изкарат човек от кожата му, когато ги чува за стотен път. 

Да не говорим за баналното “На колко си години, какво работиш, къде живееш” при запознанство. Разбирам, че това е протокол и че повечето хора не могат да измислят нищо по-умно, но това не ми пречи да се дразня. Особено когато данните ми искат хора, с които най-вероятно никога повече няма да се видя. И сега като разбра къде работя и къде живея, олекна ли ти? След пет минути ще си ми забравил името, но много ти е важно да ми знаеш точния адрес. 
Да не говорим пък за “На колко си години?”. Колко точно трябва да си инфантилен, за да преценяваш околните според възрастта им? “Аз пък съм на шест и половина и с бебета на пет годинки не си играя!”

На мен например, обикновено ми дават четири-пет години по-малко и безкрайно ми е писнало от изумените физиономии на момченца, дошли с намерението да ме свалят, само за да установят, че съм от друга възрастова група. Не веднъж ми се е случвало да си приказвам приятно с някого, след което той да установи, че съм доста по-древна, отколкото си е мислел и разговора рязко да замре. Един такъв несретник след като чу на колко съм, направо стана, извини се и си замина. 
Сега като се замисля, ако сте от този тип, направо питайте всекиго първо на колко е години, вместо да му губите времето.

Никога не искам данните на човек, преди да съм установила имам ли изобщо какво да си кажа с него и искам ли да го виждам отново. Има толкова други неща, които можеш да си кажете – говорете си за мястото, където сте се срещнали, за времето, за актуалните събития, похвали му прическата ако щеш – нужно ли е да се подлагаме взаимно на кръстосан разпит?
При такива случаи винаги се сещам за една своя бивша съквартирантка – ей, няма такава досада. В първите петнайсет минути, след като се запознахме, успя да ме попита всичко споменато по-горе, плюс колко изкарвам, как тогава мога да си позволя такава скъпа козметика, откъде съм купила половината си вещи, какво работят родителите ми, как се придвижвам до работа и какво ям. Но момичето учеше за данъчен инспектор, което предполагам малко я оправдава.

В едно реалити шоу по чешката телевизия, чиято цел беше да се запознават и да се свалят някакви млади хора, наблюдавах следната картинка. Запознават младите хора по нетрадиционен начин: момичето е скрито зад параван, а момчето, в ролята на масажист, трябва да му прави масаж на ходилата. Могат да си говорят, но не могат да се виждат. Дори в тази нетипична ситуация разговорът се разви съвсем типично: младежът грабна кракът на момичето, почна да го мачка и излая “Как се казваш, на колко си години, къде учиш или работиш, къде живееш” – същински романтик. Не я попита обаче какво работят родителите и, което му прави чест. 

В последно време така ми е писнало, че не се чудете, ако се запознаем и аз ви кажа, че съм на 83, просто изглеждам младолика, работя като проститутка и живея в хотел Хилтън. Вече така правя.

Етикети: клише, снобизъм, стереотипи

Не знам дали тази мода вече е дошла и в България, но тук в Чешко отвсякъде ти ръгат разни купони. В списания, вестници и каталози ти пробутват купони за намаления и промоции на очила, витамини, щори и каквото се сетите. Дори в супермаркета, на обратната страна на касовата бележка има купони. Днес като пазарувах ми набутаха купони за втори безплатен билет за кино, за втора безплатна пица и прочие. Виждала съм купони за първи безплатен урок по езда, първи безплатен час в солариум, първи безплатен коктейл в клуб.

Но купонът горе на снимката преобърна всичките ми представи за света, в който живеем: купон за намаление на службите в публичен дом! Вместо един час за 2 000 крони, сега получавате един час за 1 400 крони! 

Не ви ли яд сега, че не живеете в Прага?

Етикети: love is..., секс, Чешко