Mad Dogs

Като едно примерно асоциално дете, оставено през лятото при баба и дядо, прекарвах повечето време с животните. Едно цяло лято се опитвах да дресирам зайците. Но ако щете вярвайте, зайците не ги влекaт славата и прожекторите. Дай им на тях да се скупчат в някое кьоше и да мърдат с нос. С изключение на един рядко талатлив екземпляр, който се изправяше на задни крачка, за да си поиска царевица, останалите на нищо не се научиха. 

По едно време баба и дядо имаха куче – функцията на горкото същество беше да пази някаква близка нива, или бостан, не помня вече, и седеше вързано там. Всеки ден го разхождах по поляната, наречена официално “Поляната”, оградено пространство в центъра на селото. Само че Джони (така се казваше кучето) през дългото време прекарано сам, беше насъбрал прекално много енергия и ентусиазъм. Видеше ли кокошка, втурваше се към нея с маниакален лай и пяна на устата и често разглобяваше каишката си (която и без това не беше особено стабилна) или пък аз просто я изтървах. Колко незабравими мигове съм прекарала да гоня Джони по Поляната!

Веднъж при преследването на поредната истерична кокошка, Джони се замота из краката на едно незавързано жребче, което пасеше на Поляната. Жребчето явно реши, че изпуска купона и препусна след Джони. Направихме няколко кръгчета в този ред – най-отпред истерично кудкудякащата кокошка, след нея запенения Джони, след него жребчето и накрая аз. По едно време забелязах, че опасно се приближаваме към отворената врата на Поляната. Кокошката се юрна право натам и вече се виждах как обикаляме селото като подивяла версия на Бременските музиканти и как собственика на жребчето ме държи отговорна за изпускането му. За щастие точно в този момент с бумтене и трещене премина трактор и Джони и жребчето за момент се спряха и погледнаха натам. Кокошката се възползва от възникналата пауза, за да си спаси живота, а аз – за да хвана каишката на Джони.

Друго едно куче, което редовно разхождах, беше Блеки на съседът ни чичо Тачко. Той не живееше в къщата, останала от родителите му, а само се отбиваше чат-пат. Баба и дядо хранеха кучето му, което седеше вързано на двора. Аз се възползвах от ситуацията, за да използвам плевнята му като кабинет и при един случай, да приютя в зайчарника му пет котета. Някакви деца ги подмятаха по Поляната като играчки – принудих се да им ги взема и понеже баба ми не понасяше котки, да ги скрия в зайчарника. Всеки нормален човек, намирайки невръстно котило в зайчарника си би пощурял – не и чичо Тачко. Това е единствения човек, когото познавам, който е способен искренно да се зарадва на натрапените му котета и да си ги осинови.

Но да се върна към Блеки – едно лято я намерих в компанията на две кутрета, току-що научили се да ходят стабилно. Едното имаше лъскава къса козинка, също като Блеки, а другото беше наследило от баща си дълго къдраво кожухче. Баба ги наричаше “тоя, голишмаря” и “тоя, рошавеца” и тези имена си им останаха. Докато разхождах Блеки по Поляната, Голишмаря и Рошавеца обикновенно весело се мотаеха из краката и. При една от тези разходки насреща ни изскочиха пуйка с малки пуйчета. В първия момент наивно се зарадвах, че кутретата ще има с кого да си поиграят – докато секунда по-късно Голишмарят не донесе в краката ми пуйче, чиято глава се люшкаше под странен ъгъл. Започнах да му крещя и да го удрям по главата да го пусне, докато Рошавеца игриво трепеше второ пуйче, а Блеки с весел лай търчеше около мен и ме омотаваше с каишката си. Напуснах местопресъплението с по едно куче-убиец под всяка мишница, оставяйки зад себе си три малки пуешки трупа.

Няколко дена по-късно някакъв съселянин ме срещна в компанията на трите кучета.
“Това са кучетата, дето ми издавиха пуйчЕтата?”
Изчервих се и гузно измрънках, че не са те. Човека обаче не се хвана и заяви, че много добре знаел, че това са тези кучета - но по неизвестни причини не предприе нищо повече. Явно не е бил особено привързан към пуйчетата си, понеже аз и кучетата се измъкнахме безнаказано от ситуацията.