Вкарвам се във филм

Гледащите филми се делят на две категории - такива, които коментират и такива, които не коментират. Аз съм от първите. Затова гледането на филм в мое присъствие може да бъде както много забавно, така и доста дразнещо – в зависимост от това, към коя категория спадате. Kiff твърдо спада към втората.

Според неговото виждане, един филм е затворена система със собствена логика и правила, които не подлежат на съмнение. За мен пък, филмът е творение на хора, които живеят в същия свят като мен, така че очаквам да се придържат поне приблизително към причнинно-следствените връзки, които важат в нашия свят. И като чета рецензиите, които хората дават на IMDB, изобщо не съм сама.

Защо например в "28 седмици по-късно" таткото-зомби се телепортираше по целия град и защо държеше да ухапе именно децата си?

А когато във "Васаби" лигавата японка погреба майка си и още същата вечер събра компанията и отиде да купонясва, направо подскачах от раздразнение в киносалона.

"Джуно" пък ме издразни с отношението на главната героиня към бъдещото дете в корема и – ако и беше излязъл цирей, повече щеше да се трогне!

Заради "Джуно" така се изпокарахме с Kiff, както не се бяхме карали откакто обсъждахме новата сграда на Народната библиотека в Прага. Ако не сте го гледали, разказва се за шестнайсетгодишна девойка, която решава вместо да прави аборт, да подари нежеланото си дете на една бездетна двойка.

Той твърдеше, че отношението на Джуно към бременността и едва ли не достойно за уважение – че в толкова млада възраст умее да вземе решение и да се придържа към него. Аз бях на мнение, че поведението и е ако не неестествено, то излюкчително грозно. Че не мога да възприема жена, която толкова хладнокръвно и коравосърдечно да се откаже от бебето си и че според моите стандарти, това в никoй случай не е пример за подражание. Повече щях да и се зарадвам, ако беше направила аборт – и без това живеем на пренаселена планета.

Седяхме в парка и се разправяхме, докато не се стъмни. После решихме да пием по бира в близката кръчма. Нямаше места и се наместихме на бара, само за да попаднем в лапите на някаква наквасена приказлива девойка, която седеше до нас. Зае се да ни обяснява, че цял ден ловила риба заедно с дебелия си приятел, който седеше от другата страна на бара. Ловили я в близкия канал на Вълтава (където празните пластмасови бутилки определено са повече от рибите) и каква приятна релаксация било. Взе да ме убеждава, че непременно трябвало да си разменим телефони и да отидем заедно на риба.

За да се измъкна и казах че имам детска травма от риболова – когато бях на пет години нашите ме метнаха , че шишарките са чудесна стръв за риба. После пък баба ми ни прати с братовчед ми да ловим риба на кромид лук и цял ден кибичихме на реката, само за да се приберем с празна торба и излъгани надежди. (Като се замисля, в тази река май изобщо нямаше риби, но за това едва ли мога да обвиня баба си.)

Пияната девойка се развика: "Знам, знам, и моите родители са свине!" (мамо и татко, никога не съм ви наричала "свине", това си беше някаква нейна асоциация) и ни обясни, че изобщо не се виждала с родителите си, откакто седмица след като родила баща и я набил и и взел детето. Че и детето не била виждала от осем години, но и не смятала да го търси, така им се падало. Kiff я попита в пълен потрес на колко е години. На двайсет и шест, отвърна тя, на осемнайсет родила. И не, не и било мъчно за сина и, като навършел пълнолетие, ако искал, сам щял да я потърси.

Двамата с Kiff се спогледахме, сбогувахме се и си тръгнахме без да си допием бирите.