What's that crap?

В трамвая се качва тип по потник. Есен е, топло – но не чак толкова топло. Явно държи да си покаже жилестите мускулчета. Типът сяда пред мен. Звъни му телефона. Той заговаря високо, с възторжено-театрален глас:

“Лельо, лельо! Това си ти ти лельо! Колко се радвам! Да... Чудесно! Чудесно! Да... Да, пих две бири на гладно и сега съм малко... Супер! Толкова се радвам, лельо... Да...да...Супер! Чудесно! ... точно така. Да... Поздрави чичо от мен! Чао!...”

Тъкмо си отдъхнах, типът продължава:

“Мамо, мамо! Това си ти мамо! Чудесно!... да, вие сте се събрали... Не, пих две бири на гладно и сега малко ми се мотае главата... Толкова се радвам да те чуя! Да... Да... Супер, супер! Да... да... Това е чудесно! Поздрави го и ти от мен!... Целувам те! Чао!”

Отново си отдъхнах, но облекчението ми не изтрая дълго.

“Чичо, чичо! Това си ти чичо! Да... Не.... Много се радвам! Да... Чудесно, Чудесно! Да... Супер, супер! ... Да! И аз така мисля... Да...да.... Много поздрави и от мен, чичо! Чао!”

Вече ми идва и на мен да обърна две бири на гладно.

“Лельо, лельо! Това си отново ти, лельо! Чичо ти дал телефона... Да.... Да... Чудесно!”

Тук вече за щастие трамваят спря на моята спирка и слязох. Разговорът на възторжения лельолюбец изтърпях цели шест спирки.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

По същия маршрут с трамвая. Качват се две двойки плюс един свободен радикал. В тази част на трамвая сме само те и аз. Свободния радикал ме забелязва и започва да прави някакви маймунджулъци, хвърляйки крадешком погледи към мен. Решавам да се правя, че не го забелязвам и гледам втренчено през прозореца. Той обаче не мирясва. Прави си разни глупави майтапи с двете двойки, акробатически номера по дръжките на трамвая, “краде” чантата на едно от момичетата и отказва да му я върне. Отвреме-навреме ме поглежда с крайчеца на окото, да види дали ми е направил впечатление. Накрая му хрумва гениалната мисъл да млати по главите седящите двойки с отнетата чанта. В този момент едно от момичетата не издържа и се разкрещява:

“Ти си един такъв прост изрод, че дори приятелка не можеш да си намериш! То и коя ли ще ти се върже, като си толкова досаден! Само тормозиш хората около себе си и им искаш пари, а после не ги връщаш!”

Свободния радикал се разсърдва и слиза от трамвая. Установявам, че през цялото време съм носила в джоба си MP3 плейъра. Ех, защо не ми хрумна по-рано да си сложа слушалките.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Скарали сме се с Kiff и аз решавам да отида да го взема от работа, за да се сдобрим. По пътя се изпокарваме още по-лошо. Аз съм безработна и пътувам без билет. В разгара на караницта, Kiff ме избутва от трамвая.

“Какво става – защо слязохме?”
“Там имаше контрольори. Виждаш ли, не ти се сърдя чак толкова – не ги оставих да те глобят.”
“Значи ако ми се сърдеше повече щеше да ги оставиш?”

В сърдито мълчание се качваме на следващия трамвай. Но и в него има контрольор. Промъкваме се дискретно към предната врата, надявайки се, че ще успеем да слезем преди да ни е забелязал. Вече почти сме на спирката, когато се оказва че на кръстовището след нея се е образувало чудовищно задръстване. Пред нашия трамвай чакат още два и макар да сме на метри от спирката, вратите не се отварят. В порив на вдъхновение Kiff ме сграбчва и започва да ме целува, мърморейки “Дано да ни подмине, дано да ни подмине”. Вкопчваме се отчаяно един в друг, правейки се на страстно влюбени с надеждата, че на контрольора ще му е неудобно да ни прекъсне. Трамваят все така стои на едно място и не отваря врати, а контрольорът все така нумолимо се приближава. Затварям очи, и без това ми е причерняло от напрежение, когато чувам до ухото си крясъци:

“В каква държава живеем! Да тормозят беззащитен инвалид! Не ви ли е срам!”
“Покажете ми билет или инвалидна карта за градския транспорт, иначе съм длъжен да ви глобя.”
“Ще ви покажа свидетелство за инвалидност! Едвам се държа на краката си! Връщам се от болницата! Засрамете се!”
“Ако не сте си извадил инвалидна карта за градския траспорт, проблемът си е ваш.”
“Оставете ме на мира! Ще се оплача на вашите шефове!”

В този момент трамваят отваря врати.

Етикети: градски легенди, Чешко

Сдобрихте ли се след целувката ?  


Е, как иначе :) Дори билет си купих след това.  


Всеки път е удоволствие да те чета!
Началото на поста ти ми напомни за едно мое пътуване в маршрутката, когато един дебеловрат младеж, окичен с много и много дебели злата, провеждаше разговор по много скъп GSM на висок глас с незнайно кого и през цялото време псува по адрес на баща си, като го наричаше "смърдящ цървул" и други подобни.  


Здравей Denia, аз съм нов в добре оформената ти компания, но с удоволствие се включвам. (Пътят ми дотук сам по себе си е любопитна тема: за случайностите, които често пъти са добре управлявани закономерности).

Накратко: смятам, че това е най-добрият български блог, на който съм попадал през последните месеци. Смислен. С доказателствo за грамотност (граматическите грешки са сведени до мининум) и най-важното: с великолепно чувство за хумор, и внимание! – самоирония, каквито все по-рядко срещам в писмената и говорима българска среда.

Казвам го, защото знам, че всеки има нужда от насърчение, особено когато е заслужено.

Jen se z toho neposer, prosím tě!

П.П.

1. Обикновено като кажа нещо хубаво за някого, последващите събития бързат да ме опровергаят. Затова го правя все по-рядко.

2. Върти ми се една идея (твоят Kiff също има място в нея), ще я обмисля и ще ти пиша.  


Благодаря за хубавите думи. Ще гледам да не те разочаровам, но нищо не обещавам :)  


Публикуване на коментар