What's that crap?

Когато прочетох “Бърни Кълвача”изпаднах в същия телешки възторг, както когато прочетох за пръв път “Пътеводител на галактическия стопаджия”. Том Робинс стана новият ми любимец и реших, че той е направил за любовния роман това, което Дъглас Адамс за научната фантастика и Тери Пратчет за фентъзито. 

После прочетох “Дори каубойките плачат” и тя стана новата ми Любима Книга На Всички Времена. Даде ми я назаем една колежка и него ден изобщо не можах да работя – цял ден четох, скрита зад преградата на бюрото си. 

Ех, де да си бях останала с тези две книги! Но аз, разбира се, се хвърлих да чета всичко налично от Том Робинс. Прочетох “Half Asleep in Frog Pajamas” и останах доста разочарована. След това се хванах за “Skinny Legs and All” и се разочаровах напълно. Прочетох “Villa Incognito” и се отвратих. Но моето търпение не се изчерпва така лесно. Вече с позиви за повръщане се захванах с “Fierce Invalids Home from Hot Climates”. След като я прочетох, реших че съм приключила с Том Робинс. 

Сбогом, идол на моето детство! Пиши колкото искаш, аз повече няма да чета. Да беше приключил след “Бърни Кълвача”, щеше да си останеш легенда, но не – ти трябваше да нацвъкаш пълно книги с все същия сюжет.

Накратко – основния лайтмотив в книгите на Робинс е млада, извънредно красива и умна жена, която се среща с много по-стар, грозен и нечистоплътен, но затова пък извънредно мъдър гуру, който яростно я чука във всички органи, но най-вече в мозъка, опложда го с оригиналните си идеи и изчуква от нея един много по-качествен човек. Тя, разбира се му е безкрайно благодарна.

Не мерси, нямам нужда да чета до безкрайност една и съща книга с различни декори, заложена на любимата сексуална фантазия на автора си. Поне да беше някаква оригинална фантазия, а то – архетипа на мъдрия по-възрастен мъж, обучаващ млада жена стои в основата на патриархалното общество, в което живеем. Ако някой взривява стереотипите и ни води по нов път, това определено не е бай ти Том Робинс.

Второстепенната сюжетна линия на романите му пък, ми е просто скучна. Някакви буркани, вилици, бурсуци и изгнили репи водят философска дискусия на стотици страници. Схванах идеята - мноо зен, мноо екзистенциално, копеле – и все така непоносимо тъпо. Припомня ми приказките на Андерсен, които така мразех като дете – някаква счупена бутилка и фишек си разказват съдбите си – колко интересно, наистина! Напрво да се подрискаш от възторг!

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Новият ми любимец е Кристофър Мур. Но съм прочела само три от неговите книги, така че на бързам да се радвам.

Етикети: книжен червей, патриархат, снобизъм

"основния лайтмотив в книгите на Робинс е млада, извънредно красива и умна жена, която се среща с много по-стар, грозен и нечистоплътен, но затова пък извънредно мъдър гуру, който яростно я чука във всички органи, но най-вече в мозъка, опложда го с оригиналните си идеи и изчуква от нея един много по-качествен човек. Тя, разбира се му е безкрайно благодарна."
Много точно си го описала :-)
Никога не ме е кефил Том Робинс, може би защото прочетох Бърни Кълвача на доста късна възраст и това, което видях, беше именно описаното от теб.
Да не говорим, че четох ужасно слаб превод на български, правен в зората на прехода, в който например psychic беше "психоаналитик" и куп други аматьорски прояви.
Виж Вила Инкогнито е преведена от Богдан Русев, което значи, че преводът вероятно е много добър, обаче не можах да стигна по-далеч от първите няколко страници.
Сред познатите ми е светотатство да кажеш кофти дума за Бърни Кълвача, така че се радвам да открия поне една съмишленичка. Разбирам защо някой читател може да го кефи да се идентифицира с Бърни, но не разбирам как някоя жена с глава на раменете може да не забележи че женският образ е плосък, нереалистичен и създаден само да обслужи някаква мъжка фантазия.  


Аз съм чел само Вилата, хареса ми. Сигурно защото никой не беше вдигнал летвата преди това.
Намерих си Каубойките (с много зор), скоро ще ги пробвам, Бърни остава за финал/опело/сбогуване.

Записвам си. Кристофър. Мур.  


За всеки автор идва момент, в който се изчерпва и започва да се повтаря. Стивън Кинг беше задал въпроса "Като този автор е написал една великолепна книга, защо не напише още?" Очевидно защото е казал, каквото е имал да каже...  


"Бърни кълвача" е сред любимите ми книги. "Каубойките също плачат" ми хареса, но не чак толкова.
Друго не съм чела. Май инстинктивно усетих че няма какво повече да търся там.
В тези книги ме очарова усещането за "отвъд". Отвъд приетото, отвъд външния вид, отвъд разума, с единствена пътеводна светлина - любовта. И прозрението, че никога не е късно да имаш щастливо детство:)))  


Публикуване на коментар