Как да не говорим глупости

(наръчник на напредналия потребител)


Като човек, който се гордее с оригиналното си мислене и способността си да води интересен разговор, със срам си спомням следните ситуации. 

Пристига на работа моя колежка с превързана лява ръка. От последвалия разговор разбирам, че се порязала, докато режела хляб.

- Ауу, добре поне че не е дясната! – съжалително извивам аз.
- Ох, от сутринта вече десет души ми го казаха! – тросва се колежката. – Не проумявате ли бе, хора, че не мога да си срежа дясната ръка – десничарка съм!

Разговарям с познат от Русе, който отбива военната си служба и току-що е бил разпределен в Разград.

- Е, поне няма да си далече! – опитвам се да го ободря аз.
- Знам, вече всички ми го казаха. – отегчено отговаря той.

Мой познат ми представя брат си. Познатият ми е мургав и тъмнокос – брат му бял и рус.

- Ама вие изобщо не си приличате! Никога нямаше да предположа, че сте братя!
- Да, знаем, казвали са ни го вече – двамата в хор. 

Оттогава използвам следната тактика: отварям уста да кажа първото, което ми дойде на ума.... и след това не го казвам. Или ако вече съм се изтървала и съм го казала, бързам да добавя “... но това сигурно вече са ти го казвали много пъти“.

Какво да се лъжем – всички реагираме стереотипно. Ако нещо на събеседника ни е направило голямо впечатление, със сигурност не сме първите, нито единствените, които са го забелязали. Ако новият човек, с когото се запознаваме има странно име (прилича на някоя известна личност, е вегетарианец, католик, пънкар, румънец, облякъл си е хубава червена риза, шотландска поличка, има много сладко куче, татуировка на лицето, огромни гърди или кървяща рана), можем да бъдем сигурни че вече е чувал всички възможни реакции на това. Очевидните неща за това са очевидни – защото всеки ги вижда и им обръща внимание. 

Ако човек не иска да бъде досаден, най-добре да избягва очевидните неща. Всеки що-годе добре възпитан човек знае, че не е добра идея да започне разговора с: “Ауу, колко си напълнял/а!” “Каква е тази гадна пъпка, дето ти е излязла?” “Бременна ли си?” или “Бил/а ли си вече на лекар с това?”. Но дори позитивните или ободряващи коментари могат да изкарат човек от кожата му, когато ги чува за стотен път. 

Да не говорим за баналното “На колко си години, какво работиш, къде живееш” при запознанство. Разбирам, че това е протокол и че повечето хора не могат да измислят нищо по-умно, но това не ми пречи да се дразня. Особено когато данните ми искат хора, с които най-вероятно никога повече няма да се видя. И сега като разбра къде работя и къде живея, олекна ли ти? След пет минути ще си ми забравил името, но много ти е важно да ми знаеш точния адрес. 
Да не говорим пък за “На колко си години?”. Колко точно трябва да си инфантилен, за да преценяваш околните според възрастта им? “Аз пък съм на шест и половина и с бебета на пет годинки не си играя!”

На мен например, обикновено ми дават четири-пет години по-малко и безкрайно ми е писнало от изумените физиономии на момченца, дошли с намерението да ме свалят, само за да установят, че съм от друга възрастова група. Не веднъж ми се е случвало да си приказвам приятно с някого, след което той да установи, че съм доста по-древна, отколкото си е мислел и разговора рязко да замре. Един такъв несретник след като чу на колко съм, направо стана, извини се и си замина. 
Сега като се замисля, ако сте от този тип, направо питайте всекиго първо на колко е години, вместо да му губите времето.

Никога не искам данните на човек, преди да съм установила имам ли изобщо какво да си кажа с него и искам ли да го виждам отново. Има толкова други неща, които можеш да си кажете – говорете си за мястото, където сте се срещнали, за времето, за актуалните събития, похвали му прическата ако щеш – нужно ли е да се подлагаме взаимно на кръстосан разпит?
При такива случаи винаги се сещам за една своя бивша съквартирантка – ей, няма такава досада. В първите петнайсет минути, след като се запознахме, успя да ме попита всичко споменато по-горе, плюс колко изкарвам, как тогава мога да си позволя такава скъпа козметика, откъде съм купила половината си вещи, какво работят родителите ми, как се придвижвам до работа и какво ям. Но момичето учеше за данъчен инспектор, което предполагам малко я оправдава.

В едно реалити шоу по чешката телевизия, чиято цел беше да се запознават и да се свалят някакви млади хора, наблюдавах следната картинка. Запознават младите хора по нетрадиционен начин: момичето е скрито зад параван, а момчето, в ролята на масажист, трябва да му прави масаж на ходилата. Могат да си говорят, но не могат да се виждат. Дори в тази нетипична ситуация разговорът се разви съвсем типично: младежът грабна кракът на момичето, почна да го мачка и излая “Как се казваш, на колко си години, къде учиш или работиш, къде живееш” – същински романтик. Не я попита обаче какво работят родителите и, което му прави чест. 

В последно време така ми е писнало, че не се чудете, ако се запознаем и аз ви кажа, че съм на 83, просто изглеждам младолика, работя като проститутка и живея в хотел Хилтън. Вече така правя.