What's that crap?

Съчинение на тема “Какъв искам да стана, когато порастна” писано във втори клас:
“Когато порастна, искам да стана аниматор. Аниматор е човек, който рисува анимационни филми. Също така искам да стана писател. Мама казва, че това е много трудно, но аз въпреки това ще стана.”

Някъде бях чела, че колкото по-интелигентен е човек, толкова по-ранни спомени има. Очевидно съм доста интелигентен човек, понеже си спомням как когато съм била на година и половина сме посетили Плевенската Панорама. Майка ми се кълне, че съм била прекалено малка, за да си спомням каквото и да било. Споменът изглежда така:
Някой ме носи на ръце. Картина, която предполагам е представлявала боят на Шипка. Турци с чалми и ятагани и отбраняващи се комити сред облаци от прах. После този някой ме пуска на земята и аз тичам между някакви маси, които са малко над нивото на очите ми. Т.е. ходя права под масата.

Стоя в креватчето си, което има решетка. Държа се за решетката, треса с нея и мрънкам да ме пуснат навън. Мама и татко стоят отвън и се смеят. Сега разбирам, че просто са се радвали на смешното си бебе, но тогава ми изглеждаше, че са ме затворили зад някакви решетки и на всичкото отгоре ми се присмиват.

Мама ми мие дупето в мивката (колко голяма трябва да съм била, за да ми мият дупето в мивката?). Виждам в перспектива малките си крака, висящи във въздуха и розовите ръце на мама, които в сравнение с моите крачка изглеждат огромни. Мама ми пее онази песен за идващата пролет, която винаги ми пееше, когато бях малка, а аз се опитвам да и пригласям с някакво бебешко мрънкане.

Мразя да спя на обед. През деня просто не ми се спи, но възрастнте твърдят, че малките деца ТРЯБВА да спят на обед. Лежа в същото онова бебешко креватче с решетка и скучая. Слънцето свети. Възглавничката ми е страшно твърда и неудобна и има бодливи дантели и бродирани сини и розови пеперудки, които от скука чопля с пръст.

Мама ме носи на ръце. Кокът и ми е много интересен и непрекъснато тикам пръсти в него и го развалям. Мама крещи: “Не ме бъчкай!”. Не знам какво е “бъчкай” и ми се струва, че мама си измисля някакви смешни думички, за да ме разсмива. Смея се и продължавам да чопля кока и.

Когато си малък, виждаш всичко от различна перспектива. Например котките и кучетата не са просто малки животинки, а огромни зверове със същата големина и значимост като твоята, равностойни съперници. На село имахме рижав котарак. Най-голямата ми радост беше да го хвана за опашката и да го разнасям висящ във въздуха. Трябва да е бил извънредно кротък котарак, понеже не си спомням да ме е ухапал или одраскал. Когато ме видеше, примирено си сядаше на опашката в очакване на неизбежното. Дори не бягаше, горкият. Моя милост, с несигурна, поклащаща се бебешка походка се приближава към котарака, измъквам му опашката изпод дупето и победоносно го разнасям. Възрастните си умират от смях.

Етикети: градски легенди, МеМо

Аз също имам някои спомени от много ранно детство и ги виждам точно така - през собствените си детски очи в съвсем различна перспектива.
От всичко най-много мразех да спя следобед. Никога не заспивах. В детската градина, докато другите деца спяха, аз слушах неразбираемите за мен по онова време разговори между "другарката" и "лелката". Най-интересното е, че и досега си спомням почти дословно един разговор, обаче вече го разбирам, за разлика от тогава, и се чудя как са си позволявали да коментират подобни неща, та дори и да са смятали, че всички малчугани спят?!  


Най-ранният ми спомен е от счупен крак на две години. Това рано ли е?  


Най-ранен спомен, който имам, е как се скатавам под стола в трапезарията да разгледам новия училищен несесер на сестра ми (помните ли ги? едни червени, изкуствена кожа, висша класа да имаш такъв), чупя му ципа и сестра ми изпада в истерия... тя трябва да е била ученичка първи клас, а аз на две (щом и под стол съм се събирала).
Някои други неща също помня от 1-ва и 2-ра група на детската градина (значи - 3 и 4 години), но това май е по-съзнателна възраст.

За доста неща големите казват, че помним, защото са ни ги разказвали много пъти - но не за всичко е така, защото често помним незначителни неща, които няма кой да ни разкаже.

Сега наблюдавам дъщеря си, в момента на 5. Много ми е чудно как помни неща отпреди 2-3 години - помни дребни детайли, които не съм й разказвала. Интересно, колко ли дълго ще ги помни? Дали ще останат достатъчно дълго в паметта й или ще бъдат заместени след време от други неща, които я впечатляват?  


@shiona - И аз винаги съм се чудила каква е тази мания да се насилват децата да спят... Според мен е също толкова жестоко да принуждаваш някого да спи, когато не му се спи, колкото е да държиш буден някого, който умира за сън. Да не говорим, че от много други хора съм чувала същото - колко непоносим им е бил като деца следобедния сън.

@Yana - Рано е, разбира се :)

@Бу - Със сигурност ще си спомня, че е била обичана и обгрижвана :)  


Кхм, ще се намеся само за следобедния сън против волята на дребните :)

Аз съм зъл цербер, който настоява детето да спи следобед, независимо че тя в този момент най-вече би предпочела да играе, да гледа детско, да рисува или още десет по-примамливи алтернативи пред съня.

А настоявам, точно защото си познавам стоката черноока и съм наясно, че все още има голяма нужда от дневен сън въпреки впечатляващата преклонна възраст от цели пет години. Ако не спи навреме, към 17-18 часа се скапва, свива се някъде (от фотьойла заспала седнала съм я прибирала) и заспива (което много разваля бездруго нестройния й дневен режим) - ако по една чиста случайност е превъзбудена дотолкова, че да не заспи сама, става кисела, раздразнителна и лесно се разревава просто защото е уморена. За да избегна това, настоявам с различни методи и я слагам да спи следобед - обикновено въпреки всичките й разпалени речи в доказателство на обратното заспива и спи по час и половина-два, т.е. наистина има нужда. Това - когато сме у дома; в градината всички (почти) спят под строй и с песен на обед, а малките изключения се задължават да стоят тихо, за да не пречат на останалите, които все още имат нужда да спят.

Надявам се с времето да стигне до моя акъл - аз много уважавам следобедния сън и винаги когато мога, спя поне малко. А дядо й, вече на 62, смята и го прави, че всички от малки до големи задължително трябва всеки ден да пият топло мляко, да ядат студен сладолед и да спят следобед... склонна съм да се съглася с тази гледна точка.  


Не искам да се правя на експерт по отглеждането на деца, защото не съм. Говоря само за собственото си детство, понеже си го спомням много добре.

Почти никога не ми се е удавало да заспя през деня, а когато съм заспивала, винаги сънувам кошмари, събуждам се обляна в студена пот и в отвратително настроение, което трае до края на деня. И да, вечерта съвсем пък не ми се ляга. Такава бях като дете, такава съм и сега. Около една трета от хората са на същия хал като мене - сови. Раждаме се така.

Само че родителите и възпитателите, дори когато сами са сови, не проявяват никаква толерантност към едно дете-совче. Мен ме слагаха да спя рано-рано, при което ми отнемаше два-три часа докато заспя, ВСЯКА ВЕЧЕР. Бях си изградила навик да седя на тъмно, да си измислям истории и да ги разказвам на плюшените си животни и заспивах чак когато дойдеше да си ляга по-голямата ми сестра.  


Знаеш ли, аз също мисля, че благодарение на насилствения следобеден "сън" развих богата фантазия. Единственото ми занимание, докато се преструвах, че спя, беше да си фантазирам.  


Публикуване на коментар