Започнах да пиша този блог с идеята, че поне половин година ще пиша само за себе си преди някой да ме забележи. Още под първият ми пост се натрупаха коментари. Малко като да пуснеш в океана писмо в бутилка и на следващата сутрин тълпа хора да тропа на вратата ти. Едни викат: "Осанна!", други: "Разпни го!", трети: "Само Левски!" - направо станах разногледа.
1) Умът властва над материята. През целия си съзнателен живот се контролирам. Контролирам се да не се кандилкам прекалено, когато съм изморена, контролирам се да не съм нервна и раздразнителна, когато ме болят краката. В резулат на което, поведението ми добива известна изкуственост и театралност. Много хора усещат това и решават, че се преструвам и “се правя на някаква”, докато всъщност аз просто се боря със себе си да не ми проличи, че краката ме болят нетърпимо.
2) Придобила съм висок праг на болка. Не че не я усещам – просто не и обръщам внимание. Трябва съзнателно да си припомням и да си пестя силите, за да не грохна внезапно. Изкарвам настинките на крак. Никога не съм способна да определя дали ми е ЧАК ТОЛКОВА лошо или просто нормално лошо. Често се наранявам или изгарям не по невнимателност, а защото почти не регистрирам слабата болка. Зъболекарят не ме ужасява. Не се боя от инжекции. Прекарала съм цялото си детство по болници и там съм като у дома. Като дете често се вживявах в историите за мъчени партизани и се забавлявах с мисълта, че от мен би излязъм чудесен партизанин или таен агент. Враговете ме мъчат, мъчат - а аз: “Какво става, няма ли вече да започваме?”
3) Нито едно излишно движение. Не ме канете на дълга разходка, за мен това не е удоволствие. Гледам да си спестявам излишните движения и при всеки удобен и неудобен случай се разполагам с краката нагоре. Което ми носи сума ти проблеми - защо съм била седнала на нечий перваз, защо съм се била разположила на земята в магазина, защо съм била седнала в заведение с крака на съседния стол. Това при положение, че никога не си слагам обувките на тапицерията, винаги гледам да висят през ръба. Но тъй като съм тъпа и горда, никога не се оправдавам със състоянието си, а предпочитам да споря на общо основание, защо не бих могла да седна някъде, където на никого не преча.
Друга типична ситуация е, че седя в някой клуб и си отпочивам от танците (което в клубовете правя през повечето време), настанява се някой до мен и започва да ми свяля звезди от небето и да ми бута телефона си … докато не стана и не отида до бара или до тоалетната. След което рязко спира да ми сваля звезди :)
Преди време Лонганлон и Мис Бу ме бяха питали не е ли по-приемливо да питаш човек с недъг какво му е, вместо да се правиш, че не забелязваш. Не е. Аз със своите крака ходя през цялото време. За мен недъгът ми не е нито изненада, нито шок. Аз си знам, че го имам – по пътя на логиката, смятам че същото е и с другите хора, които имат някакъв видим недостатък. Шокът и изненадата са на страната на онези, които за пръв път ме виждат. И питайки ме какво ми е, те не помагат на мен, а помагат на себе си да се справят с този шок.
И понеже не живеем в приказката за Червената шапчица… не, не е нормално да започваш разговор със: “Защо са ти толкова големи ушите?” и “Защо си толкова космат?”
Публикации
17 коментара:
тъй като по-късно забелязах блога ти, се наложи да го прочета почти целия за отрицателно време, страшен сладур си
Мерси :) Какво стана с чорапът, ще го поръчваш ли?
вокси, сега те излових, че не кликаш на линковете, които давам. чувствай се порицан!
Дениа, не го вземай толкова навътре тва за бягането - просто съм си любопитен ;)
колкото до коментарите още от първия пост - така става, прекалено малко са интересните блогове, за да си позволяваме да пропуснем някой
хехе, ше поръчвам 42/43-ти номер
Long, издърпах си ушите
Много си яка, мацка! :)
Denia, ти знаеш, че не много тайно те обичам виртуално :D
Но все пак - не, не съм имала предвид да започна разговора с 'Абе, ти що куцаш?'
Но примерно, познаваме се от някакво време, не сме първи дружки, ами ей така, знаем се, пием кафе - просто ще ми е как да кажа, не любопитно, а някак нормално да знам защо.
Не е равносилно сравнение, но примерно, хората знаят, че съм кърмила дълго. И понеже 'дълго' за всеки е различно - от месеци до хм, повече месеци, в разговори някак въртят, въртят, сучат и току питат, ама ти още ли кърмиш или колко си кърмила. Както разбрах онзи ден, толкова време по-късно въпросът още е актуален :lol: Човешко, някак.
Тук не става дума за шок - какъв шок, примерно, ако аз така или иначе знам, че куцаш? Това е факт.
Мис Бу, със сигурност познаваш хора, които носят очила или имат доста излишни килограми.
Хрумвало ли ти е някога да ги хванеш на четири очи и да ги питаш защо?
Дениа,
да ги "хвана"? Звучи ми все едно да си различен някак е ужасяващо нещо, за което никой никога не бива да споменава или да показва, че съзнава.
Може би така се чувстваш и това е начинът, по който предпочиташ да е. Всеки има право.
Аз нося очила и не се потрисам, ако някой се интересува защо. По другите критерии, по които съм различна, също нямам особен проблем да кажа, ако ме питат, включително малки деца, които може и да са дразнещо откровени, но не ми е хрумвало да отговоря по необичайния начин, за който си писала.
Различните хора, които познавам, също не се смущават или дразнят, ако се отвори приказка за това.
Светоусещане, предполагам.
Не разбирам защо реагираш толкова емоциално. Не се ли предполага аз да се паля по този въпрос? :)
Срещала съм хора с видими белези, с необикновенно нисък ръст, с алопеция и т.н. Никога не ми е хрумвало да ги разпитавам. Първо, въпросът може да предизвика неприятни асоциации. Второ, какво толкова интересно могат да ми кажат? Страшно ме отегчава някой да ми разказва за болежките си, оставаше да взема и да насърчавам хората да го правят.
Сега като се замислих, нито един от приятелите ми и от мъжете, с които съм ходила не ме питал защо куцам. Този въпрос го свързвам с бабички-клюкарки, изкукуригали типове из улиците или компании с изискано чувство за хумор, като тези от e-bane.net (виж линка по-горе).
Не, не знам и аз защо се паля :)
Но примерно - имам позната/приятелка, която куца. Бая куца, така се е родила.
Не съм й се хвърлила насреща при запознанството с въпроса 'Я, ама ти защо куцаш?'
Но сме се разговаряли по въпроса кой как родил. Тя е родила със секцио. На подразбиращия се въпрос 'защо' каза съвсем кратко и ведро, без драма - заради куцането - липсва й някаква кост плюс крив таз. Толкоз.
На никого не му е хрумнало да я съжалява, да коментира някак или каквото и да е от сорта.
(като изключим личното й съжаление, че това й е наложило раждане със секцио - чакам всеки момент да роди второ, интересно, дали ще й разрешат поне да опита с нормално раждане, ако има шанс за такова?)
Това, че куца, не е повод за обсъждане, сълзи, приказки или каквото и да е. В крайна сметка общуваме за съвсем други неща. Просто е факт :)
Не разбирам, Мис Бу, къде е проблемът. Ясно е, че когато добре се познавате с някого, границите отпадат и можете да си кажете неща, които ако ги каже непознат човек, или в друг контекст ще прозвучат нетактично. Никога не съм твърдяла, че не е така.
Но аз бих била внимателна с въпросите. Мартин Карбовски беше писал в някаква своя статия, че веднъж се запознал с момиче на патерици. Сторило му се добра идея шеговито да я запита за патериците и. Оказало се, че скочила от висок етаж, за да се спаси от изнасилване.
А можеш да попаднеш на човек, който е скочил от висок етаж при опит за самоубийство.
Или пък можеш да попаднеш на човек като мен, на когото така са му отровили детството с нетактични въпроси и подигравки, че всяко споменаване на недъга му предизвиква неприятна асоциация.
Това, което през цялото време се опитвам да кажа е, че призовавам към тактичност. Ако човек иска да говори за недъга си, рано или късно ще заговори. Ако не говори, значи си има някаква причина.
Дениа,
няма проблем, мислех, че говорим по темата.
Не бих питала "защо", но аз по принцип смятам, че причините не са съществени за решаването на повечето ситуации. По-скоро бих се запитала "как" да реагирам и отговорът - може би да се фокусирам върху цялото, вместо върху частта. Това не е същото като да се правиш, че не забелязваш.
Напомни ми за една книга, You Gotta Keep Dancin'. Авторът е пострадал при инцидент с катерене и също го боли постоянно. Един от най-вдъхновяващите писатели в моя Hall of Fame.
само от снимки знам, че съм родена - между другото една година преди теб в свищов, с луксация, не знам по какво стечение на обстоятелствата е било коригирано още в най-ранна възраст. и са ми останали спестени нещата, които само намекваш.
ще ми се да беше по-искрена, защото мисля, че таиш огромна агресия. никой от нас не е преживял и капчица от това, през което си минала, а ти представяш нещата, все едно всеки би могъл да те разбере и да те подреди в малкото си рафтче, до някоя друга екзотична фигурка. някакъв "порядъчно-приемлив" образ, който смяташ, че хората могат да смелят.
не бъди любезна, има защо
Благодаря ти Галя, уцели в десятката. И аз съм родена с луксация, което по принцип се лекува лесно и почти винаги остава без последствия за здравето. И досега се чудя защо точно аз трябваше да осакатея от толкова банално и разпространено състояние.
Но не смятам, че имам правото да се самосъжалявам и да се изживявам като мъченица. Не би било честно спрямо хората с далеч по-тежки физически увреждания от моето. Нито пък хората с нормално здраве са ме ощетили с нещо, за да си го изкарвам на тях.
И досега се чудя защо
Защо ли? Защото си се родила в скапана държава, в скапан момент - не знам от кога, но сега всички бебета задължително се пращат на ехографски преглед. Защото племето ни е толкова изостанало, че доскоро имаше стегнато повити бебета, а със сигурност и до днес се намират намазани с мас, яйца и тн. За родителите ти не мога да се произнасям, но с моите със сигурност съм имала късмет, поне в това отношение. Не знам, сложно е, могат ли да бъдат съдени хората за нещо, което правят или не правят от незнание, както африканците обрязват женските бебета, например.
И още нещо, имам един приятел, който преживя много неща в последните години, сега едва се движи, но колкото и да го познавам, чувствам близък и тн никога не ми е хрумвало да го питам, абе на тебе какво ти е всъщност, гледам едва се движиш вече. За първи път тук прочетох, че е възможно да застанеш срещу някой и така да му зададеш въпрос - ти защо си такъв кафяв например.
И това ми се струва, че само в българия е възможно, като наследство от комунизма и тъпите му идеи за красота, единство и кво беше още. Още седят в парка отсреща. Затова още не можеш да видиш човек на количка по улиците, или ако видиш ще ти се изчепи врата направо, че може и да отидеш да го запиташ, защо е такъв, и какво по дяволите прави сред нас. Който не отговаря на българо-селската представа за добро здраве, си седи там на 500 км в някое я Сеново, я Ветово, възможно по-далече. А да не говорим колко нормални деца са затворени в такива заведения, защото са кривогледи например. Едва тук покрай последните скандали с домовете, някой каза, че за тези деца не се и полагат никакви грижи. Айде да не говорим каква държава е това, че стана банално, ама какви са тия хора, безчувствени, злобно траещи си, щото не им е дошло до главата. Това най-много ме плаши
Здравей! С теб май сме от една порода:) Имам същия проблем като твоя и повечето ситуации и чувства, които описваш са ми мноооого познати. Ако искаш да си поговорим по темата, пиши ми моля те, на kinska@abv.bg, тъй като съм по-срамежлива и не ми се излагат мисли на показ:) Ще се радвам да намеря писъмце от теб:)
Публикуване на коментар