Мръсни малки тайни 2

Като съм започнала да се изповядвам, защо да не продължа? Чета много бързо. Ето, признах си. 
Чета със скорост около 100 страници на час - ако текстът е на български или на чешки, ако е на английски – малко по-бавно. Първото, което веднага ме питат е "А като четеш с такава скорост, запомняш ли нещо?", а отговорът е – не много. Затова ако текстът ме е заинтересувал го прочитам още два-три-пет пъти или повече. Докато се стигне до там, че на 11 години знаех почти наизуст първите две части на "Пътеводител на галактическия стопаджия" и бях в състояние след като ми прочетат едно изричение от произволна страница, да продължа да цитирам по памет. 

Научих се да чета на шест години, по настояване на нашите, на които им беше писнало да ги гоня с "Пипи дългото чорапче". След като се научих да чета, около три години не правих нищо друго. Зарязах приятелки, кукли и колело и до девет годишна само четох. Приказките не ме вълнуваха, а повечето детски книжки ми бяха тъпи, затова първо се хвърлих на библиотеката на нашите, а после и на училищната библиотека.
 Може би тук е мястото да си призная, че оттогава почти непрекъснато членувам в библиотека, с изключение на първата ми година в София (нямах време) и първите ми две години в Прага (не знаех достатъчно чешки).

Именно в библиотеката настана първата драма, свързана с четенето ми. Библиотекарката отказа да ми даде един голям том с древногръцки митове и легенди, понеже не бил за деца. Защо тогава е в детската библиотека, попитах логично аз, но отговор не дочаках. Бях с разбито сърце, понеже на седем години голямата ми мания беше точно древногръцката митология. Дори си бях нарисувала родословното дърво на боговете и полу-боговете, за да не се обърквам, но римската митология много ми объркваше схемата. 

Та, двете библиотекарки в училищната библиотека се съюзиха срещу мен, понеже им създавах много работа и ме обвиниха, че всъщност не чета заетите книги. За да ме изобличат, караха ме при всяко връщане да им ги разказвам. Явно си мислеха, че лесно ще се оттърват от мене, вместо това им се наложи да слушат подробните ми преразкази. Това бързо ги отегчи и ме оставиха на мира. Аз пък бързо се отегчих от училищаната библиотека и се записах на читалищна. Тук настана втората драма, благодарение на някаква завеяна библиотекарка, която не беше записала върнатите ми книги. Започнха да ми пращат заплашителни съобщения да върна книгите, което просто нямаше как да направя, понеже не бяха у мен. Завеяната библиотекарка, естествено, отказваше да си признае грешката. Майка ми никога не ми повярва и до ден-днешен твърди, че щяла да се разрови из къщи и да намери книгите. (Здрасти, мамо! Продължаваш ли да ровиш?)

Тук му е мястото да отбележа, че за толкова години членуване в библиотеки, никога не съм откраднала или повредила книга. Едно малко изключение е "Психология на сексуалността" на Фройд, която много исках да прочета, но я намерих без етикет, което означаваше, че не е каталогизирана и няма да ми дадат. Затова я натиках под колана на дънките си и я изнесох тайно. По същия начин и я върнах, след като я прочетох. Беше адски скучна.

След болезнената ми раздяла с читалищната библиотека се записах в градската. Тук отново срещнах подозрителните погледи на библиотекарките, когато през ден връщах по три дебели тома, само за да заема три още по-дебели. Но поне този път не ме обвиниха, че съм фетишист с мания за разнасяне на камари книги. 
(Още едно признание: не чета всички книги, които заемам. Преди да започна да чета някоя книга, обикновенно я преглеждам по диагонал и ако не ми е интересна, няма сила, която да ме накара да я прочета. Като съм записала в картона си някоя книга, да не съм се оженила за нея?)

Всичко това го знаят само най-близките ми хора. Установих, че няма смисъл да говоря за книги или да казвам какво съм прочела още в най-ранна възраст. Във втори клас някой от съучениците ми попита учителката за нещо, което тя не знаше и аз с всичкия си акъл, взех че отговорих на въпроса. Още ми кънтят ушите от истеричните крясъци на другарката Стаматова: "Ученикът не може да знае повече от учителят си! Как си позволяваш! Как си позволяваш!"