Добре дошли в котарника 2

Котаракът ми мирише на нещо топло, пухкаво и леко прашно. Незнам как е възможно да хваща прах, при положение, че изобщо не се спира на едно място. Това не е котарак, а кръстоска между любопитна маймуна и планински козел. Дори когато спи непрекъснато се върти и помръдва с лапички.
Винаги съм имала по някоя котка, но след като се изнесох от вкъщи имах дълъг безкотков интервал и чувствах такава една особена празнота, която само една мекичка котка може да запълни. Kiff се противеше против присъствието на котка в живота си, понеже "още не се чувствал подготвен". Започнах да настоявам да си родим дете и Kiff внезапно реши, че е готов за котка. Някакви познати на Ленка се бяха видели в чудо с куп котета и решихме да ги избавим от едно. Хората бяха толкова щастливи, че специално пристигнаха с кола от съседното село и измъкнаха цял леген с котета от задната седалка - "Избирайте си". Казах, че искам мъжко.
Винаги съм имала женски котки, само съвсем първото ми коте беше мъжко. Беше извънредно кротко и флегматично същество и ме оставяше да го ползвам като жива кукла. Бях му направила легълце с балдахин и дори го бях научила да спи по гръб с възглавничка под главата и с лапки над одеялцето. Играех си с него на учителка, той разбира се, беше ученикът. Бях му бях направила от картонени кутии чин и столче, където заспиваше седнал, докато му преподавах. Милото същество беше толкова кротко, че успяваше да заспи в каквато и поза да го поставех и дори не протестираше много срещу ученическа си чанта. Бях му я ушила сама, със специални дълги презрамки.
Когато стана на около година взе брутално да се разгонва и непрекъснато се опитваше да изнасили крака или ръката ми. Мислех си, че е болен – толкова ми е разбирала главата, бях на седем години. На нашите това явно не им беше харесало, понеже го замъкнаха на село, уж да кара лятото с мен, а после настояха да остане там. А аз дори го бях научила да подава лапка!
(За да бъдем честни, подаваше я само когато беше в настроение. В Wikipedia бях чела нещо в смисъл, че котките се поддавали на дресура, но изпълнявали научените номера само когато сами си решали, на което добре се посмях)
На село котаракът ми настина и баба ми опищя света, задето съм го била прибрала вътре и съм му направила легълце от любимата и блуза. Селските котараци веднага проявиха гостоприемството си към градския нашественик и му откъснаха парче от устната. Горкия котьо, изглеждаше все едно постоянно се зъби. До следващото лято беше изчезнал, сигурно са му видели сметката. Реших, че е карайно време за нов котарак.

"Това е мъжко" – бутнаха ми в ръцете коте, което моментално навря глава под мишницата ми в стремежа си да намери малко сигурност в студения и враждебен свят извън легена. "Добре, вземам го" – казах аз и хората благодарно си отдъхнаха. Kiff подаде на новия член на семейството парченце от наденицата, което ядеше и след като се пребори с нея, котьо изтощен заспа.
От самото начало на съвместното ни съжителство котаракът реши, че ще спи на главата ми. Не до главата ми, а на нея. Прегръща главата ми и заравя лапки в косата ми – предполагам, че това му напомня за родния леген, пълен с космати братчета и сестричета. В началото изживявах неприятен стрес, събуждайки се с тежка котка на главата, но свикнах. Сега ми се струва направо невъзможно да заспя без мъркащата си топла шапка. Вечерния му ритуал се състои в дълго и съсредоточено ровене из косата ми. Като чу това, сестра ми заяви, че това е добра подготовка за дете, понеже малката ми племенница заспивала по същия начин, играейки си с коста и. Попитах я дали детето се предполага да те гризе и да ти дърпа обиците и пиърсингите, сестра ми каза, че не е чувала за такова нещо. Но тя така или иначе няма обици. За разлика от предишните ми котки, отказва да спи при мен под одеялото и получава пристъп на клаустрофобия, ако се опитам да го завия. Предишната ми котка не искаше да спи никъде другаде и през студените зимни нощи се навираше не само под одеялото, но и под нощницата ми. Лягаше си на страна и лепваше четири студени лапки върху крака ми, за да ме оползотвори максимално като отоплителен уред.
Сутрешния ритуал на котьо включва старателно облизване на главата на Kiff – предполагам, че я смята за някаква другарка-котка, неспособна да се погрижи за собствената си хигиена. Но какво да се очаква от малък пухкав идиот, който обича да има уста, пълна с косми.

Огромна слабост на котьо е избутването на неща. Обикновенно сяда наред масата и започва да избутва всички по-дребни предмети от нея – цигари, запалки, списания – и ги наблюдва с интерес и задоволство как падат. Същото се повтаря и в банята – не съм срещала котка, която да се бои по-малко от вода. Къпя се аз във ваната, мия си главата и нищо не забелязвам – по някое време се обръщам и установявам, че той е избутал вътре чистото бельо, което съм си приготвила за обличане и списанията, които Kiff си е складирал, за да ги чете в тоалетната. Всичко това красиво плува, а котьо стои на ръба на ваната и го лови с лапичка.
Манията му за избутване веднъж доведе до там, че едва не ми видя сметката. Мия чинии в кухнята, когато чувам някакъв странен шум. Вдигам глава – тъкмо навреме за да ме трясне падаща ютия. Котьо се качил на шкафа и решил да внесе малко разнообразие в скучното миене на чинии.
Седнах на пода и взех да охкам, докато той обикаляше около мен и издаваше извинителни мър-мяукащи звуци, които реших да си преведа като: "Какво става? Лошо ли те удари? Аз не исках, тя ютията сама…". При погледа в огледалото установих, че имам приятно сцепена вежда и се обадих на Kiff да го питам дали ще ми остане белег. Той разумно отвърна, че няма как да знае, преди да ме е видял. След половин час се върна, огледа ме и рече, че най наистина ще ми остане белег и тръгнахме към спешния кабинет. Из пътя Kiff се вайкаше, че със сигурност щели да си помислят, че той ме е пребил и репетираше как да обясни, че котарака ме е фраснал с ютия, че да му повярват. За щастие лекарят не ни разпитва, само ми лепна някаква специална лепенка, която да държи ръбовете на раната заедно и ми препоръча да не се мия докато лепенката сама не падне. Цяла седмица ходих с немита глава и зловеща зелена лепенка насред физиономията и на принципа "юнак без рана не ходи" гордо обяснавах, че из къщи летят ютии.