Мишките имат прически

По времето, когато се учех да говоря чешки, бях изтърсила нещо от сорта на "как се казва онова, дето го имат мишките… прическа?". Исках да кажа опашка, но на чешки прическа е "учес" а опашка "оцас" и това ме беше объркало. Пък и рядко ми се е налагало да говоря на чешки за прически. Всъщност и на български не ми се е налагало.

Предпочитам да отида на зъболекар отколкото на фризьор. Зъболекарят поне не ти пълни ушите с вода. Пък и на зъболекарския стол имам по-голяма практика, отколкото на фризьорския. Всъщност, до двайсет и четвъртата си година не бях и стъпвала във фризорски салон. Подстригваше ме мама. Прическата ми беше от типа "абе, расте си там някаква коса, да е жива и здрава". За мен ходенето на фризьор беше нещо като да ходиш на педикюр или на психоаналитик – силно непознато и екзотично. Това, което ме принуди да прекрача собственото си табу, беше огромното желание да си скъся косата и фактът, че майка ми се намираше на няколко хиляди километра от мен. Една приятелка ми беше препоръчала фризьорски салон - и до ден днешен се чудя какво съм и направила, за да ми причини подобно нещо.
Фризьорката беше възрастна и мрачна, салонът също. Опитах се да обясня криво-ляво как си представям бъдещата си прическа, при което тя с гробовен поглед ме бутна на стола и започна да ми мие главата. Миене, ама такова миене, все едно имам въшки и съм си мазала главата с газ, мас и оцет. Чуствах се като котка, която я къпят и заедно с обема на козинката и е изчезнало и цялото и достойнство. След като хубаво ми изтърка главата с твърд пешкир, лелката се зае да твори.
Имах една доста злобна преподавателка в Колежа, жена на години, която явно не си беше сменяла стила от седемтесетте. Носеше такива едни зализани буклички от едната страна на главата. Е, бях се сдобила с прическа точно като нейната.
Като ме видя, Kiff се смя пет минути без прекъсване, след което си пое дълбоко дъх и се още малко се посмя. Реших, че повече на фризьор няма и да стъпя. Две години удържах фронта, докато отново не закопнях за нова прическа. Подстрига ме не фризор, а приятелката ми Ленка. Обясних и, че искам косата ми да е по-къса отпред и по-дълга отзад. Чудото, с което се сдобих на главата си ме върна в осемдесетте години, златната ера на кечетата. Изглеждах като нещо средно между Марадона и братя Аргирови. Чувствах се толкова грозна, че направо се поболях. Не престанах да ходя между хора, де. В един клуб се запознах с приятна девойка, което дойде и съчувствено ме попита какво се е случило с косата ми. Оказа се фризьорка и цяла вечер весело кроихме планове какво може да се направи с прическата ми.
На другият ден си спомних, че съм забравила да я попитам за името на салона, в който работи. Това така ме ядоса, че ми даде кураж да се отида до фризьорския салон до нас. Фризьорката ахна и се впусна към мен като към неподозирано предизвикателство: "Вкъщи ли сте се подстригвала? Е, вижда се. Ще спасяваме положението." Не се втурна да ми мие главата, само ме напръска с вода и ме подстрига. Не цъфнах и не вързах, но поне приликата ми с братя Аргирови стана по-далечна, пък и фобията ми от фризьорки понамаля.
Оттогава няколко пъти се осмелих да отида в същия този фризьорски салон, но бедата е че не винаги уцелвам свястна фризьорка. Там работят неизвестен брой, повечето от които не са запознати с манията ми да не ми мият главата. Пък и при честотата, с която ходя там фризьорките явно успяват да понатрупат трудов стаж, да си намерят по-добра работа и да напуснат преди следващото ми идване. Отивайки на фризьор, винаги се треса цялата при мисълта, че ще попадна на някоя фанатично миеща глави и ще трябва да се кълна, че днес съм си мила косата и наистина няма нужда, боя се да не си я изтощя. Че пак ще ми духат със сешоар в ушите и ще ми дърпат с гребен обиците и пиърсингите. Не, каквото и да си говорим, предпочитам на зъболекар. Там поне са свикнали, че всички мразят да ходят при тях.