Пиленца

В петък толкова дълго се канихме Kiff да не ходим никъде, че накрая решихме да излезем в 12 часа през нощта. Тръгнахме към най-близкия клуб, който е на три спирки от нас. Понеже той всеки път ме бъзика, че мъкна със себе си много багаж, този път реших да не нося нищо. Пъхнах си в джоба само пакет носни кърпички и гланц за устни. Естествено, не си взех картата за градския транспорт, понеже през нощта не минават контрольори. Настоявах да не чакаме трамвай, понеже това са само три спирки по нанадолнището, но Kiff държеше да чакаме. За късмет, в трамвая бяха трима контрольори. Kiff им показа картата си, а аз понеже не си я носех, реших да им разправя следната история, която цяла вечер ми се въртеше из главата:

"Едно от летата, когато ходех при баба и дядо на село, с братовчед ми имахме любимо занимание – хвърляхме на пиленцата “дупетата” на краставиците. Пиленцата бяха затворени в едния ъгъл на двора и направо щурееха за краставици. Винаги някое пиле хващаше парчето краставица и търчеше с него, за да се скрие някъде и да си го изяде. Но в малкото оградено пространство някаше къде да се скрие, така че започваше да тича в кръг, а другите пиленца бягаха подире му и пищяха, докато то не изпуснеше краставицата. Тогава следващото пиле я хващаше и тръгваше да бяга, а останалите го преследваха. Наричахме това игра на футбол. Половината пиленца бяха черни, а другата половина - бели, така че илюзията беше пълна. Имаше едно пиле, което наричахме “рефера”. То беше по-дребно от останалите и някак си мръснобяло. Никога не се включваше в играта на футбол. Стоеше накокошинено върху съдинката с вода и само наблюдаваше тъжно и мъдро останалите.
Баба ни казваше да не се занимаваме с него, защото ще умре. Във всяко люпило има по едно такова пиленце, което е по-дребно и по-смотано от останалите, казваше тя. Останалите пиленца го бият и не го пускат до храната и накрая винаги умира.
За такива пухкави и милички същества пиленцата са страхотни гадини. Стана точно както казваше баба. Реферът накрая се разболя и само лежеше без да мърда. Извадихме го от ограденото пространство и го оставихме до него храна и вода, но той не ги искаше. Само лежеше и отвреме-навреме отваряше очи или помръдваше с крачка. Не изглеждаше нещо да го боли, просто беше изгубил желание за живот и предпочиташе да умре. Така и стана.
Поведението на пиленцата си има просто биологическо обяснение – стараят се да се оттърват от нежизнеспособния индивид, преди да е достигнал полова зрялост и да е създал поколение. По този начин “чистят” генофонда на следващото поколение, за да не го замърси “дефектния” със своите гени.“

Естествено, контрольорът не ме остави да разкажа цялата история. Прекъсна ме някъде към средата и ме попита имам ли в крайна сметка карта или нямам. Отговорих му, че нямам и съм се надявала да го компенсирам с интересна история. Контрольорът ми каза да слизам и да изчезвам, по една случайност точно на спирката, на която и без това възнамерявахме да слезем. Kiff беше възхитен от толерантността на пражските контрольори, но аз предпочитах да припиша заслугата на себе си.