Травестити

Спомням си едно интервю, което гледах в някогашното култово предаване "1002 нощи". Интервюираха някаква моделка, която се беше прославила с необкновенно развития си бюст. Девойката през цялото време говореше, без общо взето нищо да казва – как като малка имала комплекси, но откакто и порастнали гърди вече била супер и никoй не можел да и излезе насреща, какво изпитание било да мъкнеш със себе си такива природни красоти … и т.н. През цялото време не ме напускаше чуството, че чувам малкото момиченце в нея да казва: "Не съм чак толкова глупава, имах своите мечти, можеше от мен да излезе и по-качествена личност… но това беше преди да ми порастнат гърди".

Престанах да съжалявам, че не съм се родила красива, когато срещнах Марцела. Марцела беше моя колежка, бивша красавица. Тя нямаше друго в живота си освен една дъщеря, една персиийска котка и ролята си на Бивша Красавица. Постоянно ми буташе под носа снимки от младостта си, историйки за бивши гаджета-знаменитости (или поне са били такива преди 20 години) и колекция от преживявания и мъже. Отказваше да си признае, че е остаряла и че отдавна са минали времената, когато е будила възхищение само с присъствието си. Демостративно сваляше колегите ни – двайсет години по-млади мъже, които и се подиграваха зад гърба и се държеше като истерична любовница с шефа ни, който не можеше да я трае. Малоумното и кикотене и неуместните и шеги сигурно са минавали, когато е изглеждала като Бриджит Бардо, на 50 години изглеждаше просто жалка.
Нямаше изобщо да общувам с Марцела, ако не ми се налагаше - но бях принудена. След месеци слушане на историите и почти започнах да я харесвам. Марцела не беше глупава – напротив, в нея имаше много природна интелигентност, интуиция и естетическо чувство. Дълбоко погребани, за съжаление, под слоеве преструвки и преиграна "артистичност". От нея е могло да стане много по-свестен човек – преди да открие, че и е достатъчно да бъде Красавица. Тя беше прекарала живота си като Красавица и на 50 беше останала с празни ръце и глава пълна с интрижки, капризи и отричане на реалността.
Познавам и други такива жени – порастнали момиченца. Не обичат да остават сами, защото не знаят какво да правят. Появи ли се наоколо представител на мъжкия пол, веднага те забравят, колкото и близки да сте били. Готови са да захвърлят достойнството си и индивидуалността си, за да бъдат с някой мъж и се гордеят с това. Всяка от нас носи в себе си едно такова "идеално" момиченце, което казва "Математиката е трудна", "Да отидем на покупки" и "Мислиш ли, че ме харесва?". Идеалната кукличка, която всички харесват, модел за женственост.
Само че за много от нас този модел не работи – не сме достатъчно красиви, не сме достатъчно едрогърди или прекалено много разсъждаваме. Тъсим по-добри примери за подражание и не ги намираме – да остарявам като баба си или да остарявам като Лили Иванова? На нас остава задачата да прокараме път на момичетата, които искат да порастнат, без да се превръщат в карикатури на самите себе си.