Да живееш на първия етаж

„Нали знаеш, че както сме на първия етаж и винаги сме в центъра на събитието…“ – винаги започваше най-старата ми приятелка и комшийка преди да ми разкаже някоя клюкина. Подозирах я, че просто се оправдава, за да не си признае, че подслушва зад вратата. Но това беше преди да заживея на първия етаж.
Предишната ни квартира беше не просто първи етаж, ами направо сутерен и прозорците бяха на нивото на улицата. Всяка сутрин при отварянето на прозореца успявах да изкарам акъла на някои невинен минувач, материализирайки се като чудовище от подземието. Да не говорим как чудесно се чуваше шума от улицата. Стъпки, откъслечни разговори, разговори по телефона, някои дядка които си прочиства гърлото и сочно се изхрачва – всичко това се чуваше сякаш вътре в стаята. В началото леглото беше под прозореца, при което редовно сънувах, че съм се пренесла насред оживен площад и не мога нито да спя, нито да стана пред толкова много хора, понеже съм по бельо. След като изместихме леглото в средата на стаята, положението се пооправи, но шума от улицата си остана част от живота ми. Започваше се сутрин с бученето на почистващата машина – ей, много я миеха тази улица и въпреки това все си беше оцвъкана с кучешки лайна. (Пражаните са големи любители на кучетата, а в тогавашния ми квартал имаше само една-единствена градинка, която беше толкова гнусна, че кварталния вестник, които постоянно ни ръгаха в кутията, с право я наричаше „гнойната язва на квартала“ или „позорът на квартала“. Градинката беше десет на десет метра, покрити с гъст буренак и до точно до нея бяха контейнерите. Така че местните клошари, след като хубаво преровеха боклука и го разпилееха околовръст, се излягаха на пейките за заслужена почивка). След почистващата машина идваха буклукчиите, които си паркираха камиона точно до нашия прозорец (с работещ мотор, естествено) и весело си подвикваха, докато търкаляха кофите. Другата хубавина на живота ни в сутерена беше, че всеки който искаше да влезе в сградата и по някаква причина не можеше, смяташе за съвсем естествено да почука на нашия прозорец, за да му отворим, или за да ни запита дали еди-кой си, които живеел на третия етаж бил вкъщи и дали знаем кога ще се върне (сигурно в тяхното село при всяко излизане информират комшиите). В гарсониерата точно до нас живееха неизвестен брой виетнамци – Kiff се кълнеше, че виждал оттам да влизат и излизат поне десет различни, но според мен той просто не различава виетнамците един от друг. Аз лично не бях виждала кьорав виетнамец нито да влиза, нито да излиза. Изобщо от съседния апартамент не бях чувала ни вопъл, ни стон. Само веднъж ми затропаха някакви двама непознати, които гледаха мрачно и ме помолиха да им дам назаем кръстата отверка. Дадох им отверката, при което те се заеха с ентусиазъм да разглобяват бравата на съседния апартамент. Известно време слухтях на вратата, чудейки се дали пък не съм услужила на някакви особено нагли и духовити обирджии, но ме успокои гласът на домоуправителката, която им се извиняваше за притесненията при нанасянето.