"Така изглежда феминистка"

Нямам представа какво си мислят хората в България за положението на жените в Чехия. Ако мога да гадая, сигурно биха казали, че в тази тъй "уредена и западна" държава положението е много по-добро отколото в България. 

Не е.

Положението е просто различно.

Не че имам особено добра представа какво е положението в България, особено в малките градове и села, в сплотените общности, в големите семейства. Нямам личен опит с такива нито в България, нито в Чехия. Винаги съм живяла в голям град, даже в столицата, където е най-лесно да си различен, където е най-лесно да се залъгваш, че всъщност положението не чак толкова лошо.

За пръв път през живота си бях на събиране с феминистка тематика и ми хареса. Харесах хората, които бяха там, харесах и стила им на общуване. Затова, когато разбрах че ще има следващо подобно събитие, на 8-ми март, нямах търпение да отида. Само дето... Във Фейсбук групата на събитието стоеше предизвикателството "Покажете заедно с нас на 8-ми март кои феминистки теми ви изглеждат важни, какво ви вълнува. Защо смятате, че е нужно да се борим, за и против какво. Направете се на жив билборд (залепете си надпис на гърба, направете си фланелка, значка, нашивка, табелка и т.н.) и идете на работа, на обед, на фитнес... Покажете на хората около себе си, че до провъзгласеното равенство между мъжете и жените остава още много път. Дискутирайте, споделяйте, не се страхувайте". 

Аз обаче се страхувам. Мен са ме пребивали насред улицата заради това, как изглеждам и имам леко изкривена представа за това, кое е нормално. Блазе на хората, които са имали 'нормален' живот, съдят ме според себе си и моите страхове им изглежда абсурдни. Животът не се е отнасял с мен по начина, по който се е отнасял с вас. 

Решавам да си направя значка с надпис "така изглежда феминистка", вдъхновена от тениската "this is how a feminist looks like".

Силно се изкушавам се да го оставя в оригинал, но решавам да не се крия зад английския. Щом ще е предизвикателство, предизвикателство да е! Ако имам нужда от предизвикателство, то е именно такова. Защото в реалния живот съм феминистка под прикритие. Тотално не смята за нужно където ходя, там да разкривам, че съм феминистка. Да се карам с отделни хора просто заради идеята ми се струва излишно, да не говорим опасно. Достатъчно злобни атаки отбивам в интернет, остава да си го причиня и на живо. В действителния живот говоря за феминизъм с двама души – с мъжът си и сестра си.

Решавам да нося значката една седмица – толкова остава до събитието. Ще я направя днес и ще си я сложа утре. Разделям плашещият ме експеримент на дребни, лесно изпълнителни стъпки, точно както съветват статиите от популярната психология. Влизам в магазина за китайски стоки до нас и питам за значки. Значки е на чешки "плацки".

- Имате ли значки (плацки)? -  викам аз на боядисаната леля продавачка.

- Каквооо, бански? (плавки)? - вика лелята. Друга продавачка идва да й кудкудяка на помощ.  – Бански? Бански? - повтарят в хор.

- ПлаЦЦЦки – натъртвам аз.  След кратко съвещание ме водят при значките, коментирайки "Стори ми се, че каза бански" - "Ами и аз отначало чух бански" - "А то значки било".

Изпотена от притеснение, грабвам две произволни значки . Картинките нямат значение, така или иначе ще лепя върху тях. Само че вкъщи не намирам пет минути за лепене на хартия, колкото и странно да звучи. Мислете си, че просто се измъквам, но когато имаш бебе на което му растат зъби, понякога по цял уикенд не намираш пет подходящи минути, през които ръцете ти да са свободни да размахват ножици. Решавам да отложа операция "така изглежда феминистка" за понеделник. Няма да са седем календарни дни, а само една работна седмица. Нова булка – нов късмет.

В неделя вечер успявам да направя значката и в понеделник си я прикрепвам на якето. За късмет обаче нямам къде да ходя, дори до супермаркета, защото в неделя сме пазарували с колата. За да не става зян, решавам поне да изляза с бебка на разходка в парка. Със сигурност никой няма да се хвърли насред улицата да ме бие, докато бутам в количката такова малко синеоко ангелче, нали - успокоявам се сама.

Ниско светещото пролетно слънце така гадно ме заслепява, че и да е видял някой значката ми – не съм забелязала. На връщане се отбивам в книжарницата за кафява опаковъчна хартия. И тук за пръв път със сигурност някой прочита значката ми – продавача. Но и да има някакви мнения по въпроса, той си ги запазва за себе си и не ми казва нищо повече от репликите, които нормално се разменят по време на покупката на кафява опаковъчна хартия.

На другият ден съм използвала хартията, за да опаковам един колет и трябва да измисля как да ида на пощата, за да го пратя. В долната част на количката няма да се събере. В раницата ми също. Да бутам количка с пакет в ръка - не става. Решавам да чакам Kiff да се върне от работа, да го помоля да наглежда малката буболечка и да стигна до пощата сама. Речено-сторено.

Седя в пощата и си чакам реда с чувството, че съм терорист, опасан под якето с пръчки динамит. Със значка, на която пише "аз съм терорист, опасан с динамит". Опитвам се да се държа естествено и да не мисля за значката. И досега съм била феминистка, нали? Пък съм успявала да изпратя колет. Освен това е много малко вероятно някой да се хвърли да ме бие насред пощата...

На излизане от пощата обаче, тъкмо когато съм се зарадвала от безпроблемното приключване на операцията "изпращане на колет", ме спира някакъв младеж с разцепено чело, намазано с зелена дезинфекция и шито. Докато му зяпам стърчащите хирургически конци, се усещам, че ми говори нещо за пощенски марки. Били го обрали, останал без лични документи и пари, единственото което му оставало било да размени тези марки за пари, но за да го направи, в пощата му искали личен документ. Не мога ли да ги разменя аз. Истината ми говорел, марките не били откраднати, просто бил изпаднал в безизходна ситуация, ето щял да ми покаже, че има дебитна карта, която е на приятелката му, с която се скарал и се изнесъл от общата им квартира, обаче не знаел паролата на картата и не можел да я пита, понеже нямал номера й, който бил в паметта на откраднатия му телефон и двамата с брат му не били яли цял ден, а всички минувачи, които молели за тази услуга, им отказвали... 

Мисля известно време и тъй като не ми хрумва по какъв начин може да е измама (освен пощенските марки да са фалшиви, но това не ми се вижда особено вероятно), решавам да му помогна. Влизаме отново в пощата, където се сещам, че съм си оставила личните документи в чантата с пелените. Зашития младеж и леко кривогледия му брат са адски разочаровани и ме засипват с допълнителни подробности от тежката си ситуация, молейки ме да стигна до вкъщи и да си взема документите, за да не им се наложело да спят на улицата. Обещавам, че няма и тръгвам към нас за документите. 

Хич не ми се ще да се тътрузя до вкъщи и обратно, при това Kiff ме чака гладен, нали уж излязох само за 40 минути да напазарувам и щях да почвам да правя вечеря. Вкъщи дори хляб няма да си намаже, ще пукаляса от глад горкия, мисля си аз и се изкушавам да не изпълня обещанието си. Обаче няма как, онези двамата със сигурност са видели значката и под въпрос не е просто моето реноме, а реномето на феминизма. Не искам да разправят, че една феминистка обещала да им помогне, а после им вързала тенекия. Купувам някаква гадна закуска със спанак, с която да умилостивя гладния Kiff и се качвам на трамвая. 

Накрая не се налага никого да умилостивявам, понеже Kiff приспал детето и потънал в играта Fallout, радушно приема спаначеното жертвоприношение и продължава да си цъка. Всичко, което ви е необходимо да знаете за Kiff е, че чувайки историята, изобщо не заподозира братята в измама и не прави никакъв опит да ме възпре да им помагам. 

На тротоара пред пощата седят новите ми познати, заедно с още някакъв цветущ тип, и се угощават с хляб, салам и бира. За късмет докато ме чакали, оттам минал един техен познат и им помогнал да разменят марките за пари. Вече не се нуждаели от моята помощ, но не можели да не ми се отблагодарят по някакъв начин. Типът със зашитото чело започва да вади от дисагите всевъзможни боклуци, които предлага да ми подари - нечии стари дънки, охлузена дамска чанта и подобни. Отбивам го с обяснението, че ми е неудобно да приемам подаръци от хора, които са изпаднали в подобно тежко положение. Какво друго да правя с тези неща, убеждава ме младежът, няма да взема да дърпам хората по улицата и да им ги предлагам. А откъде имаш чанта с непотребни чужди вещи, като не са крадени - мисля си аз, на глас го съветвам го да отиде с тях на битака. 

Зашития младеж и брат му обаче отказват да ме пуснат да си ходя ей-така, засипват ме с обяснения, въпроси и благодарности и между другото, най-накрая споменават значката ми. "Това ще рече, че не сте еманципирана, така ли?" - но преди да успея да отговоря, той вече ме пита какво ми има на краката и защо куцам. Баси нетактичния народ, викам си, аз питам ли те защо ти е сцепена тиквата или брат ти - защо е кривоглед? Не питам. Първо, защото не ме интересува, второ, защото подозирам, че с радост бихте ми разказали надълго и на широко, но най-вече защото НЕ МИ ВЛИЗА В РАБОТАТА. 

Но преди да успея да реагирам на този въпрос, той вече ми задава нов, а именно откъде съм и този път успявам да вмъкна едно "българка" преди да ме прекъсне. Ааа, българка - каква случайност, баба им била българка, любимата им баба, която вече е на онзи свят. "КашкаваллъжицачорапибаницакопчеМАЙКАТИДАЕБА" рецитира скорострелно зашития тип, без да става ясно дали разбира значението на думите. Успявам да се отърва от тях, сещайки се да изтъкна, че бебето ми ме чака и приемайки за отмяна някакви коледни картички от 80-те, при това надписани.

В сряда отивам да посрещна Kiff от работа, с идеята заедно да отидем на разходка. Като цел на разходката съм избрала най-близката дрогерия DM, която е на две спирки от неговата работа (понеже ми свършват еднократните пелени), пък после ще видим. Тръгваме лежерно, с идеята да се насладим на последните часове от сравнително топлия ден, но бебка си има други планове, които включват истерично пищене. Накрая Kiff я взима в ерго раницата и тя се успокоява. Единственият човек, когото успявам да впечатля със своята значка е продавачката, която предполагам, остава с впечатлението, че феминистките изглеждат като стресирани жени, купуващи пелени. 

Докато се измъкнем от дрогерията, навън вече е тъмно. Успяваме да сложим бебка в количката без да я събудим и облекчено си одъхваме - най-накрая ще можем да се насладим на малко самота и спокойствие. Сядаме на една пейка близко до вече празна детска площадка. Моментално се появява някакъв видимо подпийнал чичо, чийто череп явно в миналото е преживял сериозен сблъсък с твърд предмет.

- Изгониха ви от квартирата, а? - казва чичото.

Ние с Kiff се споглеждаме.

- Изгониха ви от квартирата, викам.

Kiff ми мята втори объркан поглед.

- И аз не схващам - полугласно отговарям на незададения въпрос.

- Не ме разбирайте погрешно... аз съм пияница - започва чичото, очевидно смятайки че е възможно да сме пропуснали този факт и с явното намерение да ни обясни как и защо е станал пияница, без да пести подробности.

Обаче Kiff навреме го прекъсва с "Не се сърдете, но искаме да бъдем сами" и монотонно повтаря вариации на същото, докато чичото най-накрая схваща намека и си заминава. Тъкмо си отдъхваме и съседът от отсрещната пейка се примъква да иска цигара от Kiff, настоявайки да му даде в замяна 10 крони. Докато се отървем и от него, атмосферата вече никаква я няма. Нищо чудно, след като имаме странния навик да се разхождаме из града по мръкнало - философствам аз, - особено в разбойнически квартал като тази част на Карлин около гарата. Човек освен пияници, просяци и бездомници няма кого да срещне, всички нормални хора са си вкъщи. 

И действително, всички наоколо бързат да се прибират, тъй като след сравнително пролетния ден, вечерта си направо зимна. Единствените по-нормални хора, които срещаме по пътя си, са група веселяци с намалено зрение, които изглеждат като да са се устремили към следващия бар, както и двама колоездачи, които усърдно тренират някакви номера по велоалеята, без да се впечатляват от ниските температури. В тъмното никой не вижда значката ми и ако се чудите защо тогава ви занимавам с цялата история, отговорът е - поради липса на по-интересен материал.

В четвъртък отивам само до супермаркета и тук отново не предизвиквам фурор, нито оживена дискусия (поне не и в свое присъствие). Идва петък, осми март и отиваме да се срещнем с феминистката група. За наше разочарование, този път дискусията не е толкова интересна, или по-скоро никаква дискусия не се случва, защото останалите хора освен нас очевидно се познават, групират се и си приказват помежду си, така че накрая дори нямам случай да спомена смелата си акция със значката. Двама души са взели предизвикателството достатъчно на сериозно, за да си направят тениски с надписи, но не достатъчно на сериозно, за да се покажат с тях някъде другаде, освен на настоящата среща. Едно момче е с червило - и това е.

Леко обезсърчена, решавам да се придържам към първоначалния си план и да нося значката цяла седмица - включително събота и неделя. Отново нищо интересно. Простете за анти-кулминацията, но това са рисковете на гонзо блогърството - освен да влезеш в затвора или да се пристрастиш към наркотици, много по-често рискуваш да се случи абсолютно нищо. 

Не предизвиках никаква дискусия и общо взето никаква реакция, освен няколко изпитателни погледа - но пък и никой не се нахвърли да ме бие насред улицата! С което решавам да обявя мисията за успешно приключена. Изпълних ли собственото си предизвикателство? Изпълних го! Разкрих ли се пред цял свят, че съм феминистка - разкрих се. Носих ли значката точно седмица - носих я. Дори извърших добро дело - помогнах на едни съмнителни типове... всъщност, не им помогнах...  опитах се да им помогна да се сдобият с пари за ядене... или може би да извършат дребна измама... както и да е, решавам да го броя за успех и толкова. 

В понеделник махам значката от якето - може би щях да си я оставя и по-дълго, но трябва да ходя да си уреждам рехабилитация и определено нямам желание да водя дискусия за феминизъм със сестрите в поликлиниката, които перманентно са в настроение на мечки, събудени от зимен сън - вместо с облекчение, с чувството на неопределена загуба. Значката някак си ме караше да се чувствам badass. Караше ме да се чувствам опасна - не че наистина представлявам опасност за някого, но нали така изглеждат феминистките в представите на повечето хора - зли, милитантни и агресивни жени, нахъсани да разрушат установения ред. Чувствах се като екстремист, от чиито идеи околните имат основание да се боят, чувствах се като въплъщение на самото зло - както ме беше титуловал анонимен трол под една от статиите ми. Това усещане ще ми липсва.

What's that crap? си има страница в Google +. Защото така. Facebook не се сети да ме покани.

Insane In The Brain

Напоследък ми се налага да слушам детски песнички. Много от тези песнички са за котки. Странно защо, след като авторите им очевидно никога не са били в контакт с котка. Например "Чело коте книжки". Да оставим настрана неоспоримия факт, че котките не четат книжки - и че едва ли се пишат трудове относно ловенето на мишки – защо котките в сценария не се държат поне малко като котки?

Първо правило това е

свий добре уши,

на дъга извий гръбнак

както прави татко котарак

Ами да, татковците-котараци редовно дават уроци по ловене на мишки на потомството си, не сте ли забелязали? И изобщо, извънредно много ги е грижа за котетата, които създават. 

Но най-абсурдна и дразнеща от всички ми се струва тази за болно коте.

На дивана под юргана

коте бяло се е свряло.

Хърка, мърка недоволно

- прави се на болно.

Тук възниква въпроса как точно лирическата героиня позна, че котето се прави на болно. По това, че се е навряло да спи в леглото й? Ако въргалянето по мебелите и мъркането са признаци на неразположение у котките, трябва сериозно да започна да се тревожа, че моите са смъртно болни, тъй като практически нищо друго не правят.

И какво точно ще рече "мърка недоволно"? Аз си мислех, че мъркането по дефиниция е израз на доволство, но Уикипедия ме поправя, че котките могат да мъркат по всякакви причини и например, отбелязват с мъркане важни събития в живота си, като раждане или смърт. Все така не разбирам как да отличиш с просто око доволно от недоволно мъркане, ако котето очевидно не умира. Или как да различиш коте, което просто си спи от такова, което се прави на болно.

Но до него аз заставам,

аспиринче му подавам.

То подскочи и избяга

- оздравя веднага!

Колко необчайно поведение за котка. Моите при такива случаи казват "Мерси, брато! Страшно ме цепеше тиквата", наливат си чаша вода и изпиват аспирина.

Ах, ти, коте-преструванче!

Знам, на моето диванче

много сладичко се спи.

Но те моля - запомни,

че без мое разрешение,

няма тук да лягаш ти!

Ами да, нормалните котки първо ти искат разрешение преди да легнат на дивана.

Ако махнем абсурдните опити да бъдат приписани на котето човешки емоции и поведение, всичко което остава е една извънредно кратка песничка – "изгоних котето от дивана".

BG 2011 - 4

За разнообразие, този път информацията за местоположението на Bulgariatekk се появява още в петък сутринта. Лежерно потегляме след обеда и пътуването минава без приключения и изненади, като например преди две години, когато си спомних чак след Варна, че съм забравила да взема хавлии. Едва ли разкривам особена тайна, като казвам, че Bulgariatekk 2011 се провеждаше на Камен бряг. 

На излизане от тоалетната в една бензиностанция след Каварна, някакъв французин се хвърля да ме целува, в последствие разбирам, че просто се запознавал. Двамата с партньорката му и няколко кучета също са тръгнали на Bulgariatekk и ни надушили, че и ние сме за там. Въпреки че не говорят почти никакъв английски, успяваме да разберем, че ни молят да ги доведем на място, защото не могат да се ориентират по табели на кирилица.

Аз, експерта по табели на кирилица, намирам събитието, само дето прекарвам всички ни по едно ужасяващо черно пътче, в сравнение с което черния път в Румъния ряпа да яде. Както се оказва, съвсем излишно – на връщане установяваме, че до Камен бряг води съвсем нормално шосе. Ами съжалявам, на моята карта имаше само една отбивка от Тюленово към Камен бряг.

За наш пълен възторг, тазгодишния Bulgariatekk се оказва огромен, голям поне толкова, колкото когато се провеждаше на Варвара (за разлика от 2009 и 2010, когато се беше превърнал в задушевно малко tekk-че). В тъмното ходят весели хора, кучета им се мотаят из краката, музика бумти, една огромна стена от камиони – направо ти се сгрява сърцето. Тук, казвам си аз, никой няма да има нужда от моята помощ и толкова по-добре.

Паркираме до някакви дружелюбни типове от Пилзен, веднага се появяват познати от миналата седмица, срещаме един българин, когото две поредни години сме качвали на стоп – изобщо, идилия. Единственият малък кусур е, че и този път хората от системите са повече от посетителите и има само две големи сцени, плюс още две-три по-малки, разхвърляни на големи разстояния помежду си.

(Когато няма много посетители, системите обикновено се обединяват и правят една голяма сцена, вместо няколко по-малки, на която се редуват да пускат. Така е по-лесно и практично за тях и звука е по-силен, но пък е по-малко забавно за посетителите, които имат ограничен избор къде да идат.)

Прекарваме си добре – толкова добре, че дори няма какво да разказвам. Доброто прекарване е доста безинтересно в сравнение с премеждията и нервите от предишния tekk. Мога да ви отегчавам с приказки от сорта на "приказвах си с Kiff, после си приказвах с един друг човек, после човека и Kiff се заприказваха, а аз отидох да танцувам, после търсих къде да се изпишкам, след това си купих бира и отидох на тази от сцените, където ми се стори че пускат по-добре" но едва ли има особен смисъл.

Още снимки тук

На следващия ден тръгваме да търсим как да слезем от скалите, за да излезем на плажа. След около километър намираме някакво местенце, от което изглежда възможно да се стигне до морето, но то е заградено и пише, че не може да се мине, снимат филм. На това отгоре там стои патрулка с полицай, който потвърждава, че да, снимали филм и не, не можем да минем. Нямало друго място, откъдето да се стигне до плажа, доколкото той знаел, поне не и в близките няколко километра. Връщаме се като пълни идиоти с всичките си хавлии, плажни кърпи и надуваеми възглавници. Чудим се дали снимането на филм не е някакъв номер от страна на местната полиция, за да ни правят напук, но хората от tekk-а потвърждават, че там наистина снимали филм, според някои слухове – порно филм.

Въпреки, че не успяваме да се изкъпем в морето, прекарваме два чудесни дни и не оставаме и трети, само защото спешно трябва да се връщаме в Прага.

В неделя тръгваме с намерението да се придържаме към главния път до Варна. Весело си разменяме впечатления от Bulgariatekk и кроим планове за обратното пътуване, докато в един момент насреща ни лъсва табела "Полковник Чунчево". Как се озовахме в Полковник Чунчево, нали бяхме на главен път? Почват да ми липсват румънските табели, които може да са скрити на най-невероятни места и нечетливо ръждясали, но поне ти посочват пътя към най-близкия голям град, а не само към околните села. На това отгоре вече сме му хванали цаката – ако се изгубим, просто тръгваме след най-близкия TIR и той ни извежда на главен път. Но тук TIR-ове няма.

Златна Румъния! Ако не говорех български, посмъртно нямаше да се ориентирам в България само с помощта на табели и карта. Непрекъснато спираме да питаме за пътя и въпреки това неумолимо се приближаваме към Добрич, вместо към Варна.

Влизаме в Добрич. Градът е заспал на припек и по улиците почти няма хора, нито особено движение. Насред едно миниатюрно кръстовище моторът отново прегрява и колата се запъва като магаре на мост. Докато обикаляме около нея й баем да тръгне, идва някакъв тип и в гробовно мълчание ни помага да я избутаме до тротоара. Не реагира нито на поздрава, нито на благодарностите ми и мълчаливо си заминава по пътя. Решавам да използвам паузата, докато моторът изстива и да питам пушещата продавачка пред недалечния магазин накъде към Варна. Без да обели дума, продавачката ми показва посоката с ръка.

АБЕ В ТОЯ ДОБРИЧ ВСИЧКИ ЛИ СТЕ ДАЛИ ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ?

И накрая като я намерихме Варна, както обикновено, не можем да излезем от нея. Kiff за пореден път ме праща да питам за посоката. Един симпатичен младеж ми дава заплетени указания от сорта на "карате направо, на следващия светофар завивате на ляво, после още веднъж на ляво, после направо, на площада на полу-ляво и след това на дясно", които в разрез с всякаква логика успявам да запомня, изпълняваме дословно и успешно се измъкваме от Варна.

Стигаме Русе и още същата вечер потегляме към Прага. Kiff си прави сметката да избегне колоните на Дунав мост, който е в ремонт. Не особено успешно, както се оказва.

След Гюргево виждаме истински цигански табун или може би табор – кръг от покрити конски каруци с огън по средата, около който тичат деца и кучета. Само в Румъния! В неделя вечер няма особено движение и спокойно стигаме до Александрия, където решаваме да нощуваме на една бензиностанция. 

Само че, Kiff след две нощи неспокоен сън зад главната сцена на Bulgariatekk и параноичен след предишната ни нощувка в Румъния, не може да спи и постоянно му се привижда, че някой обикаля около колата. Събужда ме в три часа с идеята да търсим по-спокойно място за спане. След двайсет километра ни спират полицаи, които очевидно се отегчават и им трябват пари. По-младият говори някакъв английски – оставям Kiff да се оправя, с моя английски най-много да го комплексирам и да ни навлека допълнителни неприятности. Най-напред започват да се заяждат за страничните стъкла – защо било залепено фолио? Kiff им вади документ, че колата отговаря на чешките стандарти. А защо бил блъскан калника? Ами защото като млад шофор Kiff го е блъскал, голям праз, нали е поправен. Проверяват дали имаме задължително оборудване – разбира се, че имаме. Я гледай сега – на аптечката пише 2010! Ама че това било датата на производство, а не крайния срок, няма значение. Дай 50 леи. Kiff смъква на 20.

Продължаваме нататък. Нали знаете как е в Румъния – народа кара на дълги светлини насред града, пешеходците изскачат неочаквано насред неосветеното шосе, изобщо  веселбата е пълна. Никъде не можем да намерим подходящо място, за да паркираме и да прекараме нощта. Спираме поне да заредим, гонят ни от бензиностанцията, че нямали бензин. В пълно отчаяние Kiff решава да търси TIR паркинг, но и оттам ни гонят – било само за TIR-ове. На друг TIR паркинг идва румънец с две зли кучета да ни иска пари, но докато се спазарят, навика на Kiff да прави драматични жестове с ръце му излиза скъпо – едно от кучетата се хвърля и го захапва.

За щастие ухапването е само драскотина и то през панталона. Носим си една недопита водка от Bulgariatekk, дезинфекцирам го с нея, залепвам му лепенка и продължаваме нататък. Щом румънците в града карат на дълги, смятайте какво е извън града. Пробвам да нося слънчеви очила, но и през тях ме заслепяват. Не смея да седна отзад, нито да задремя, да не би Kiff да заспи зад волана. Пътуваме до развиделяване, вече в прединфарктно състояние, защото постоянно трябва да се кьорим за хора, вървящи по шосето.

Да, така е – ние една нощ не спим и се чувстваме като последните клетници, а има хора, които всеки ден стават в тъмни зори, за да отидат на работа и за да стигнат до там, вървят с километри по неосветеното шосе, щото по полето ли да вървят? Транспорт явно няма или не могат да си го позволят .

Вече е сутрин, когато най-накрая намираме един TIR паркинг, откъдето никой не ни гони. Потресена от толкова късмет, един час не мога да заспя, седя като на тръни и чакам дали пък няма някой да тръгне да разглобява колата или поне да насъска срещу нас някое и друго куче. По обед ни събужда един румънец да ни иска пари и понеже изглежда достоверен и размахва кочан с квитанции, плащаме.

След толкова емоции през нощта, денят минава спокойно и без особени премеждия. Навъртяли сме толкова километри, че дори не се налага да бързаме и спокойно спираме да хапнем в едно градче. Решаваме да отидем на пица – хем да не се мъчим да разгадаем меню на румънски, хем на пицата няма какво толкова да й развалят. Kiff си поръчва Хавай, а аз в разрез с принципите си Вегетариана, за да съм сигурна, че няма да е с месо. Пиците пристигат и ние се облещваме: върху всяка, освен обичайните съставки, има и по половин кило черни маслини. И двамата не обичаме маслини.

Кискайки се като луди, трескаво отстраняваме маслините, преди да ги е циментирал втвърдяващия се кашкавал. "Разбирам маслини на вегетарианска пица, но на Хавай?! Може да е някакъв местен обичай - на всичко да слагат маслини" – гадае Kiff. "Или пък са голяма рядкост и деликатес, но са решили да не се излагат пред чужденците и да ни зарадват с камара маслини" – придавам аз. Иначе пиците са много вкусни, моята е с пресни чушки и домати (никакви дивотии от сорта на грозде с артишок и броколи) и за пръв път през живота си не съжалявам, че съм си поръчала Вегетариана.  е облещваме гурна, че няма да ми сложат месо. пътуването до прки това

На излизане от Арад моторът отново прегрява, спира и отказва да запали. Намираме се насред кръгово движение, в най-натоварения трафик точно преди границата. Отначало предизвикваме неистово натискане на клаксони, но не след дълго народа установява, че това не води до никакъв резултат и цялото движение тръгва да ни заобикаля. Kiff прави отчаяни опити да запали, като само изтощава мотора допълнително. След половин час мъчително чакане в нажежения ад насред платното, Kiff решава да отиде до близката бензиностанция да купи вода, а аз от скука междувременно разтребвам летящата кочинка (името, под което е известна колата ни тия дни), докато става почти обитаема.

Kiff се връща победоносно с вода от хладилник и трима юначаги, готови да помагат, които на всичкото отгоре говорят на български помежду си. "Здравейте! – възторжено се провиквам аз. – Благодаря, че ни помагате!" – но те са толкова заети да бутат колата и да се опитват да дават акъл на Kiff, че нито ме чуват, нито ми обръщат внимание. "Благодаря за помощта!" – повтарям ясно и отчетливо, отново никой не реагира. Явно толкова са инвестирали в идеята, че си имат работа с някакви странни чужденци, че дори странният чужденец да им говори на чист български, това не се брои. Продължават да ни говорят на развален словашки и на моето подчертано "ДОВИЖДАНЕ" отговарят с ведро "Ahoj". Поне ни избутват встрани и вече не блокираме цялата лента. Не след дълго мотора решава, че си е починал достатъчно и можем да продължим.

След това сюрреалистично преживяване, отново се нареждаме в колоната към границата с Унгария, където качваме двама стопаджии, френски тинейджъри. Реми и Матилд са минали през Италия за да отидат на море в Гърция, отбили са се на фестивал на циганската музика в Сърбия и сега се връщат към Париж, с идеята по пътя да се завъртят до Амстердам. Двамата са толкова млади, енергични и жизнерадостни, че чак ме изнервят. През цялото пътуване не спират да пеят, да се кикотят и да се целуват и в сравнение с тях ние с Kiff сме като двойка заслужили пенсионери.

Момичето говори приличен английски, понеже е била половин година на разменни начала в Канада, но момчето нито говори, нито разбира особено. Не спира да ме изненадва колко малко французи говорят английски – практически тя е първия случай, на който попадаме. На Bulgariatekk винаги е пълно с французи, които страдат от странната илюзия, че е достатъчно да вмъкват по някоя английска дума във френския и вече са готови англичани. Или дори, че ако ти говорят много бавно и членоразделно на френски, просто няма начин да ги разбереш. И че ако въпреки всичко не ги разбираш, то е защото ти си безпределно тъп.

Интересното е, че Kiff, чиито английски е по-зле от моя, се оправя далеч по-добре с подобен народ. Оказва се, че и прекалено доброто владеене на английски може да бъде пречка, защото тези, които само поназнайват езика, не те разбират. В такива случаи умението да водиш разговор на ниво "Аз – Тарзан, ти – Джейн!" е предимство.

Всеки път, когато влезем в Унгария от Румъния, Kiff започва да се възторгва: "Колко е хубаво в Унгария! Виж само колко е хубав пътя! Виж, виж, как никой не ме изпреварва непрекъснато! И всички спазват правилата, дори румънците! И колко добре е осветено! Дори по-хубаво мирише!". Предлагам му да спре някъде, да падне на колене и да целуне земята. 

Както винаги, спираме на супермаркета в Makó за храна – Kiff е изпосталял след няколко седмици в Румъния и България, където храната не му понася – и задължително купуваме куп наденици и колбаси. Този път си носим французи, които си купуват франзела, някакво евтино сирене и най-евтиното възможно бяло вино. Обясняват ни, че за да не са в тежест на родителите си, предпочитат да не прекрачват дневния си лимит от едно евро на човек за храна, затова през повечето време карат на по една консерва боб на ден. Дори нямат котлонче, на което да го огреят, та си го маат студен. Франзелата и сиренето за тях са рядък лукс. Ние с Kiff се потрисаме и през останалата част от пътешествието ги черпим.

И по този начин весело стигаме до Прага – щото всичко е по-весело с французи, а краят на ваканцията е, меко казано, депресивно преживяване. Човек тръгва от България в разгара на лятото, изпотен и по потник, из пътя постепенно навлича чорапи, дълги ръкави и връхни дрехи и когато стигне в Прага, вече е тъжна студена есен. Лятото в Чехия – лятото в българския смисъл на думата – трае около две седмици и то обикновено точно тези две седмици, когато сме в България. Не след дълго си правим едно дете и приключенията от следващото лято вече са от по-друг характер – като например кърмене в кола, сменяне на наакани пелени в самолет или преодоляване на екстремните стълбища в Балчик с детска количка. 

Събудете се, другари!

Чуйте как аз, Лари Фари,

след опасни патила

се прочух с добри дела!

Истината казвам само,

без лъжа и без измама!

BG 2011 - 3

Плажът и морето са чудесни, времето е идеално, обаче във водата има едни малки гадини, които се събират около тебе във водата и те щипят. Или направо ти влизат под банския. Човек непрекъснато трябва да мята крайници и да ги разгонва, спреш ли за момент, струпват се отгоре ти като лешояди. Но както казва зет ми, не може и сладолед, и кино.

Kiff междувременно се е събудил и хукнал да обновява приятелства, завързани предишни години на Bulgariatekk и да създава нови, а аз като един виден антисоциален тип си седя в колата и си чета братя Стругацки. Мястото, на което се провежда tekk-а явно е популярен неоторизиран плаж. Наоколо постоянно ходят български летовници, които не ме виждат, или ако ме виждат, ме смятат за чужденка и кресливо се обсъждат странните наркомани-натрапници. Венец слага изявлението на един от тях по телефона към невидимия му приятел: "Ела да видиш какво става – едни боядисани, татуирани, с изкуствени коси – абе, ‘хубави’ хора"

(Да поясня – раста плитките може на някого да изглеждат като перука, но не са. По принцип съществува вариант да си направиш такива плитки с вплетени кичури изкуствени влакна, но хората от електронната сцена почти никога не го правят. Работата е такава, че на човек постоянно му падат косми - стотици на ден - а когато косата е заплетена, тези косми остават на главата и придават обем. Пък и  към тази прическа обикновено се ориентират хора, които и без това имат силни и гъсти коси. Предполагам, че ако отиде да си прави раста плитки някой с проскубана перушина, настоятелно ще го посъветват да си размисли, или поне да не си прави плитки по цялата глава.) 

Пристигат още системи, този път от Острава и тръгват да правят още една сцена. Разочаровани са от малкия брой посетители, понеже са се надявали да изкарат нещо от бара и да си покрият поне част от разходите за бензин. "Какво да се прави – въздиша фаталистично един от тях – пак ще си правим парти само за нас си". Ние с Kiff обещаваме да ги подкрепим, като цяла вечер си купуваме пиене от техния бар. 

Остраваците също искат с моя помощ да предупреждават близките палатки, че ще има музика и шум. Тръгвам на мисия с главния остравак, който е едър гологлав младеж и за разлика от хилавия пражски Войта, вдъхва респект. На това отгоре носи в ръка бутилка отворена сливовица, с помощта на която смята да установява добросъседски отношения. Начумерения глава на семейство в близката палатка не му ще сливовицата, но поне не се репчи като вчерашния "мой приятел". Отказва да съдейства, дори когато остравакът вкарва умилително развален руски и го моли да помисли за децата си – какво му коства едно местене на палатката няколко километра по-нататък, за да не ги притесняваме с музика. Йок, като ни било грижа за децата да не сме пускали музика. Решаваме да не се разправяме повече.

Помайвам се на главната сцена, докато слънцето залязва, а диджеите изпробват звука. Неочаквано се юрва един дебел чичар и реве: "Намали музиката, бе! Намали музиката, чуйш ли какво ти казвам!". Момчетата от системите намаляват музиката и подвикват: "Недей така бе, човек, ела да ти налеем едно, седни тука да се разберем нормално", а дебелакът беснее и ги псува на майка. Опитвам се да му предам миролюбивите призиви, с което само още повече го вбесявам и накрая ситуацията изглежда така, че всички крещят на мен. По-късно през нощта същия дебелак се връща да налита на бой и успява да повреди част от апаратурата.

С настъпването на вечерта партито отново започва. Междувременно новината, че се случва нещо интересно се е разнесла и почват да пристигат младежи от съседните населени места или летовници от близките курорти (случайни хора, не български фенове, които са дошли специално за събитието). Познават се по това, че се държат поразително еднакво. Те са, да речем, компания от два младежа и три девойки. Най-напред обикалят и зяпат по хората, все едно са в зоологическа градина и снимат с телефон. После се спират пред главната сцена, но седят извън ‘дансинга’. Най-смелата от трите девойки започва да танцува, без да се отдалечава от компанията си, но тъй като никога не е танцувала на подобна музика, тръгва да се тресе с нечовешко темпо и след пет минути вече е капнала от умора. (Хората, които ходят по такива събития редовно, танцуват не за ефект, а за кеф – обикновено доста минималистично, с оглед да издържат възможно най-дълго) 

След това младежите се престрашават и храбро тръгват към центъра на ‘дансинга’. Застават пред тонколоните и започват демонстративно да извършват нещо, което или е опит за искрена имитация на околните танцуващи, или за остроумна пародия, но във всеки случай отстрани изглежда доста странно. Естествено, и те тръгват с темпо, което никое човешко същество не е в състояние да издържи и не след дълго почват да издъхват. На всичкото отгоре са установили, че смелата им демонстрация никого не е провокирала и никой не им обръща грам внимание. На този етап компанията обикновено си тръгва. Само неколцина куражлии остават, купуват си пиене, танцуването им постепенно преминава в по-привичните гьобеци, може би дори се заговарят с някого извън компанията си и (да се надяваме) установяват, че странно изглеждащите хора не хапят и че това наоколо е купон и веселба, а не някакво зловещо извънземно събитие, създадено с цел да ги комплексира. 

Аз лично обичам да си представям сценарий, в който някой от тези млади хора, който никога не е бил на free party, нито е чувал подобна музика, изведнъж установява че му харесва и това променя целия му живот - започва да търси информация и да издирва подобни събития; надраства приятелите-чалгари и напуска родния си градец; започва самостоятелно да прави музика и среща половинката си на парти; а може би дори се оказва талантлив DJ или организатор на бъдещи подобни събития...

Докато танцувам, унесена в подобни мисли, идва Войта и ме моли: "Пробвай да се запознаеш с някои от българите тука. Ако стане проблем, ще е добре да имаме повече местни на своя страна". Фиксирам най-близките българи, трима младежи и ги заговарям – какво мислят за събитието, дали им харесва. Докато се разправям с единия, на Kiff му се сторило, че ме е докоснал по врата – нещо, което дори не съм забелязала – и в крайно нетипичен за него пристъп на кавалерство му заявява: "Престани да пипаш жена ми". Фразата "moje žena" е разбираема и на български, новия ми познат се сепва и почва да крещи: "Ти си омъжена?! И ходиш и се запознаваш с чужди мъже?". Да, казвам, аз съм омъжена и се запознавам чужди мъже, какъв е проблема. Новия ми познат явно е смятал, че фактът че съм го заговорила си е готово обещание са секс и сега е страшно разочарован или може би страшно пиян и ме нарича чешка подлога и други подобни любезности. "Споко, споко – повтарям  шашардисано аз, неспособна да се примиря с неуспеха на мирната си мисия. – Какво толкова е станало, сънародници сме, ще се разберем" – но той продължава да ме псува и в момента, в който повръща в краката ми, става пределно ясно, че няма да ги спечеля за съюзници. Махвам с ръка и отивам пак да танцувам.

Тъкмо съм успяла да си оправя настроението, разговаряйки за книги с един австриец, когато чувам врява на български, зарязвам всичко и търча натам. Тъкмо навреме, за да се пъхна между двама българи – един от платките, на когото му пречи музиката и заплашва с джобно ножче, и друг – пиян-залян, който е на наша страна и ни защитава, но в такъв стил, че псува другия на майка. Не след дълго пристига и полиция.

Обяснявам на полицаите, че сме предупредили хората от палатките, че ще има шум, те са отказали да се преместят, а сега налитат да ни колят с джобни ножчета и трошат апаратурата. И те, и чичото с ножовката ми отвръщат с комплексарското: "Те, злите чужденци, са дошли тука да вдигат шум, понеже у тях си не могат – там никой няма да им позволи подобно нещо. Мислят си, че ние сме диваци и че тука могат да си позволят всичко. Сега ще им покажем!". Мобилизирам цялото си търпение и за пореден път обяснявам, че в Чехия също се провеждат такива събития (и то много по-често), че там също хората се дразнят от шума и че подобни проблеми не са нещо ненормално. Пръскащия слюнки чичо с ножовката не ми вярва.

Аз: "Гсподине, подобни събития се провеждат и в Чехия. Само тази година съм била на три."

Той: "Няма такова нещо! Не е вярно!"

Аз: "Мисля, че зная по-добре от вас, след като живея в Чехия..."

Той: "И ний знаем! И ний сме били на екскурзия в чужбина! Няма такива работи!"

Полицаите решават, че цялата работа не е в тяхната компетенция, дословно ми заявяват "оправяйте се помежду си" и си тръгват. На мене вече ми е писнало и ми се спи, но се боя да си легна, да не би в мое отсъствие да стане някой въргал, който (теоретично) съм могла да предотвратя. Затова клюмам на сцената до към пет сутринта, а в десет отново ме събуждат да преговарям с ченгета. 

Тия обаче не са като ченгетата от вчера и оня ден, тия са някакви назлобени ченгета и пак смятат да регистрират дейност, но този път в наш ущърб. Най-напред почват да крещят да спрем музиката веднага и напълно. Музиката се спира. После се заяждат за бара – дали системите имат регистрирана търговска дейност и плащат данък. Естествено, че нямат и не плащат. Както изисква протоколът в подобни случаи, твърдим че правим частно парти по случай нечий рожден ден, в никакъв случай публично събитие, всички участници се познаваме и барът работи само за нас. Ченгетата мислят, мислят и измислят да ни искат лични документи. Kiff веднага се цани за доброволец, няколко души също вадят документи. В момента, в който личната карта на Kiff е предадена, ми хрумва ужасяваща мисъл – ами ако решат да се заяждат и да не му я върнат? Как ще излезем от страната? "Нали ще им върнете документите, няма да ги конфискувате?" – питам паникьосано ченгето.

"Аха! – злорадо вика ченгето с тон, който подсказва, че адски хитро ме е хванал в лъжа. – Той ли ти каза, че така ще направя, организаторът? Защо реши да пита точно това? При вас така ли правят?" Изпадам в пълна чуденка, понеже първо е незаконно да ти конфискуват личните документи ей-така и второ, какъв е проблемът ако незаконно ти конфискуват личните документи в собствената ти страна – проблем е, ако ще трябва да прекосяваш граници. Обяснявам, че въпросът е продиктуван единствено от собствената ми параноя. Естествено, не ми вярват.

Едно от ченгетата прилежно записва на ръка данните от личните документи, което му отнема цяла вечност. Аз му помагам да транскрибира чешките имена на кирилица, Kiff и един от остравските диджеи се разправят, че работата вече е много сериозна, щом са записани в раирана тетрадка. Накрая всички обещаваме да се поправим и да не пускаме повече музика и полицаите си тръгват. Ние с Kiff също решаваме да си ходим, че да ни останат сили и финанси за Bulgariatekk, който е следващия уикенд.

(Сега, когато препрочитам този текст, откривам че съм пропуснала един ден и от събота магически сме се пренесли в понеделник. Всъщност, в неделя сутринта ме събудиха, за да помагам на някакъв паникьосан младеж, който си бил изгубил парите и документите. Войта прекара половин ден на телефона с чешкото консулство във Варна и мобилизирахме целия tekk да търси притежанията на младежа, които накрая се намериха в собствения му багаж. Какво се е случвало в неделя вечер вече ми се губи, пък и едва ли има значение, историята и без това стана прекалено дълга.)