Строго секретно

Голяма секретност в тази фирма бее, голяма секретност. Всичко се охранява, страшна работа. Лаптопа ми всеки ден се заключва в сейфа, сакън да не го открадне някой. Дори не мога аз да го нося до сейфа, да не духна с него из пътя, ами само шефките могат да го носят. И ако щете вярвайте, карат ме да го връзвам се едно нещо като верига за колело към бюрото. Да, и ключа от веригата трябва да нося със себе си постоянно, не мога да го оставя на веригата, защото – внимание! – някой можел да открадне самата верига и после трябвало да я плащам! Не можело да станеш до тоалетна, без да си заключил екрана на компютъра и да си си прибрал бумагите от бюрото! И до принтера не можело! Дадоха ми един гълабарник с лепенка "Строго секретно" и само в него можело да стоят документите, сякаш никoй няма да посмее да бръкне вътре заради лепенката. Току-виж някой разбрал, че в Австрия са си купили нов софтуер и тогава стана тя каквато стана. Ами че аз може да съм агент, внедрен от някоя конкурентна компания и отдавна да съм наснимала микрофилми и да съм ги изпратила в базата, тогава засекретения гълабарник ли ще ги спаси?
Днес като на стажант ми дадоха приятна занимавка – да издиря всички папки на етажа, да проверя дали във всяка има отпред по едно листче, което обяснява, че информацията в папката е строго секретна и може да се ползва само от екипа и да попълня "екип". Ама то "екип" веднъж е отметнато като възможност и втори път е подчертано в текста – няма значение! Трябваше да го напиша за трети път, на ръка. И да залепя лепенки "Строго скретно" на няколкото останали квадратни сантиметра в офиса, където още не са налепени. Ако се питате колко папки имаме на етажа, веднага ще ви кажа – адски много! И големи, и тежки. Мускули направих да ги свалям и качвам на горните рафтове. А долните рафтове бяха още по-зле, щото трябваше да клеча и да се гъзя на хората с тия панталони с ниска талия, дето ми се виждат гащите. Някой ще каже "Ти пък защо ходиш в офиса с плитки гащи!". Ами кой е знаел, че ще се наложи цял ден да се кикерча, обикновенно не правя такива гимнастики, а като си седя пpед компютъра то не се вижда.
И понеже в офиса цари голямата секретност, току идваше по някой параноик да ме пита защо му ровя в папките. За кеф! Аз съм фетишист на папки! Ако през деня не си поиграя със стотина папки, през нощта не мога да спя!
Тамън минах цялата стена с шкафовете и си отдъхнах – изненада! Зад ъгъла, на път към кухнята имало още толкова шкафове между бюрата! Само че от тези, с плъзгащите се врати. Ех, не се ли изподрах хубаво на тия панти докато крепя по пет тежки папки и ровя с една ръка да извадя тази, която е най-отвътре! Накрая вече ми се ревеше, мятах папките като чували с картофи. Хората кафенца пият, говорят си по телефона, а аз се потя като хамалин. Тогава се сетих за тия девойки, дето по цял ден седят в кухнята, понеже за тях друго място няма и разпределят едни огромни купчини поща, а на края на всеки ден събират чаши и чинии и зареждат миялната машина. На тях пък какво ли им е.

Хубавото на цялата работа е, че си откраднах няколко лепенки "Строго секретно" и си ги залепих на хладилника. Да се знае.

Million Marijuana March

За единайсти път в Прага се проведе Million Marijuana March – демонстрация за легализация на марихуаната. Предишните години събитието беше на една поляна в парка Летна, но тази година поляната я разкопаха, за да строят библиотека, така че се събрахме се на Влацлавския площад.



Участниците, както обикновенно, бяха от всички възможни възрастови групи. Особено по-младите се отличаваха с учудващ етусиазъм. Като че ли наистина бяха убедени, че днес като отидем да се напием в парка, че утре-вдруги ден ще вземат да легализират марихуаната. Така че хвърлихме гащите и тръгнахме




Малко нещо блокирахме движението в центъра


Някой вече си бяха свили джойнтове


А други само гледаха и недоумяваха


Някой се бяха подготвили добре


И се бяха облекли официално


Трети имитираха Парис Хилтън


В парка беше шумно и весело



Всички се подготвяха за големия купон вечерта




Но и купона през деня си го биваше




Беше пълно с хубави мъже


Както и със всякакви веселяци



Сцените бяха три, на едната пускаха пънк, реге, рок и така нататък, но ние се задържахме главно на другата, където беше Drum’n’Bass и приключихме на третата, където пускаха Psy Trance. Свършиха ми батериите на фотоапарата, така че ще трябва просто да ми повярвате, че е било много весело.

Вълк заплашва Тлъст

На това заглавие попаднах вчера докато разглеждах един чешки новинарски сървър. Заглавието е доста подвеждащо, защото Тлъст (Tlusty) е един народен представител, а Вълк (Vlk) се казва тукашния глава на католическата църква, който има някакви разногласия с него, но определено не се кани да го яде.
Изобщо, чешките имена са злата мина за всеки, който иска да се посмее добре. Фамилии като Непил, Прескочил, Принудил, Циганче или Разходка са съвсем нормални, често срещани фамилии. Говорителят на едно от министерствата се казва Kocourek (котенце) – опитах се да намеря в Google точната му функция и министерство, но попаднах на страшно много страници със сладки котета. Може би сте се чудили какво означава фамилията на Бедржих Сметана? Ами точно каквото винаги сте си мислели – сметана. Така и се произнася.
Известно време работих изключително скучна, механична работа – лепях адреси на пликове в един склад. Единственото ми развлечение се състоеше в това, да си записвам странни фамилии като:
Kloub (става – като става на крак или ръка)
Šrek (произнася се Шрек)
Drbohlav (който се чеше по главата)
Nesvačil (който не е закусвал)
Popelková (Пепеляшкова)
Neliba (който не се целува)
Šebek (произнася се шебек)
Hruza (ужас)
Broukal (който си тананика)
Kouřil (който пуши)
и т.н. Не че самите чехи не се усещат и не си правят майтап с фамилиите си. Но за човек който не е свикнал, "Запознайте се с колегата Червей (Зайче, Чесън)!" може да прозвучи доста изненадващо.

FreeTek party

Freetek е нелегален купон на открито. Обикновенно се организира от един или няколко саундсистеми. Саундсистемите представляват няколко души, които заедно са си купили грамофони, репродуктори, шатра. Заедно пускат музика, грижат се за пренасянето на апаратурата, шофирането и продажбата на напитки. Саундсистемите, които пускат подобен стил музика се познават помежду си и често се организират заедно. Когато се организира freetek минимално един саундсистем намира подходящо място (т.е. много забито) и разгласява събитието под сурдинка. Най-често до последния момент не се знае къде ще бъде, понеже допреди няколко години повечето такива събития се провеждаха нелегално, без да е искано позволение да се използва земята. Саундсистемите нямат средства за да си я наемат. Те не продават билети и пускат музика напълно безплатно. Издържат се главно на собствения си ентусиазъм. Покривът си криво-ляво разходите, продавайки вода и алкохол, понякога нещо за ядене, понякога дроги. Стараят се възможно най-малко да вредят на природата и общо взето спазват принципите на Do It Yourself културата. След края на купона винаги се почиства – всички присъстващи, които все още се държат на краката си, събират боклук. Извозват го саундсистемите. До голяма степен събитието се създава от посетителите, от които голяма част са приятели или фенове на саундистема. Атмосферата е извънредно задружна и приятелска. С което не искам да твърдя, че хората на такива събития са ангелчета с крилца. Голяма част от тях идват само за да напият, напушат и да се освинят. Хвърлят боклук където им падне, заспиват или повръщат там където паднат те, изобщо пълна свинщина. Но по-малката и по-отговорна част любители на електронната музика почистват и заради тях и ги носят до вкъщи.


Около половината от хората, които ходят на freetek се придвижват пеша. Затова пътят към такъв фритек е интересна част от самото преживяване. Обикновенно автобусите и влаковете в посоката към събитието са пълни с ентусиазирани веселяци, които после дълго се лутат из района, размахвайки карти и фенерчета. Останалите хора идват натъпкани в коли и минибуси. Привържениците на електронната музика за известни с любовта си към минибусите, кучетата и раста-стилът.

Най-голямото такова събите в Чехия допреди две години беше Czechtek. Там се събираха всички уважаващи себе си саундсистеми да видят свят и светът да ги види. Доста от тях идваха и от други страни, където такива събития са забранени. Събираха се няколкостотин хиляди души, десетки саундистеми и няколко квадратни километра площ се превръщаше в нещо средно между панаир, парти и къмпинг. Донасяха се химически тоалетни (които изобщо не бяха достатъчни и голяма част от хората си вършеха естествените нужди навън) и два пъти дневно идваше цистерна с вода. Нямам представа кой е организирал това и как го е плащал. Всичко останало хората си организираха сами.

Czechtek винаги започваше в петък и траеше цяла седмица, но болшинството хора идваха само за първите два дни. Освен музика се организираше и театър на открито и fireshow –жонглиране със запалени факли и гълтане на огън.
Всичко е весело, шарено и във въздуха се носят вълни от музика. Човек се чувства като малко дете в сладкарница – от всякъде те съблазнява хубава музика и не можеш да си избереш. Вечерта хората танцуват, през деня спят или кой както предпочита.
Czechtek представляваше събитието на годината, докато преди три години полицята брутално и безмислено не нападна участниците. След това се проведе още един Czechtek, този път на легално наета земя. Но болшиството от организаторите бяха на мнение, че събитието се е комерсиализирало и е станало мейнстрийм и решиха да го прекъснат. Под надслова Go East! повечето саундсистеми се изнесоха към Ukrainatek и Bulgariatek, който беше едно от най-сполучливите събития за миналата година.

За срам и позор там нямаше нито един български саундсистем. Надявам се тази година да се появят поне някакви наченки на българско участие. Вероятната дата е 15 Август и сигурно отново ще е в околностите на Варвара. Каня всички, които искат да се убедят, че електронната музика не хапе и не уврежда мозъка.

Мишките имат прически

По времето, когато се учех да говоря чешки, бях изтърсила нещо от сорта на "как се казва онова, дето го имат мишките… прическа?". Исках да кажа опашка, но на чешки прическа е "учес" а опашка "оцас" и това ме беше объркало. Пък и рядко ми се е налагало да говоря на чешки за прически. Всъщност и на български не ми се е налагало.

Предпочитам да отида на зъболекар отколкото на фризьор. Зъболекарят поне не ти пълни ушите с вода. Пък и на зъболекарския стол имам по-голяма практика, отколкото на фризьорския. Всъщност, до двайсет и четвъртата си година не бях и стъпвала във фризорски салон. Подстригваше ме мама. Прическата ми беше от типа "абе, расте си там някаква коса, да е жива и здрава". За мен ходенето на фризьор беше нещо като да ходиш на педикюр или на психоаналитик – силно непознато и екзотично. Това, което ме принуди да прекрача собственото си табу, беше огромното желание да си скъся косата и фактът, че майка ми се намираше на няколко хиляди километра от мен. Една приятелка ми беше препоръчала фризьорски салон - и до ден днешен се чудя какво съм и направила, за да ми причини подобно нещо.
Фризьорката беше възрастна и мрачна, салонът също. Опитах се да обясня криво-ляво как си представям бъдещата си прическа, при което тя с гробовен поглед ме бутна на стола и започна да ми мие главата. Миене, ама такова миене, все едно имам въшки и съм си мазала главата с газ, мас и оцет. Чуствах се като котка, която я къпят и заедно с обема на козинката и е изчезнало и цялото и достойнство. След като хубаво ми изтърка главата с твърд пешкир, лелката се зае да твори.
Имах една доста злобна преподавателка в Колежа, жена на години, която явно не си беше сменяла стила от седемтесетте. Носеше такива едни зализани буклички от едната страна на главата. Е, бях се сдобила с прическа точно като нейната.
Като ме видя, Kiff се смя пет минути без прекъсване, след което си пое дълбоко дъх и се още малко се посмя. Реших, че повече на фризьор няма и да стъпя. Две години удържах фронта, докато отново не закопнях за нова прическа. Подстрига ме не фризор, а приятелката ми Ленка. Обясних и, че искам косата ми да е по-къса отпред и по-дълга отзад. Чудото, с което се сдобих на главата си ме върна в осемдесетте години, златната ера на кечетата. Изглеждах като нещо средно между Марадона и братя Аргирови. Чувствах се толкова грозна, че направо се поболях. Не престанах да ходя между хора, де. В един клуб се запознах с приятна девойка, което дойде и съчувствено ме попита какво се е случило с косата ми. Оказа се фризьорка и цяла вечер весело кроихме планове какво може да се направи с прическата ми.
На другият ден си спомних, че съм забравила да я попитам за името на салона, в който работи. Това така ме ядоса, че ми даде кураж да се отида до фризьорския салон до нас. Фризьорката ахна и се впусна към мен като към неподозирано предизвикателство: "Вкъщи ли сте се подстригвала? Е, вижда се. Ще спасяваме положението." Не се втурна да ми мие главата, само ме напръска с вода и ме подстрига. Не цъфнах и не вързах, но поне приликата ми с братя Аргирови стана по-далечна, пък и фобията ми от фризьорки понамаля.
Оттогава няколко пъти се осмелих да отида в същия този фризьорски салон, но бедата е че не винаги уцелвам свястна фризьорка. Там работят неизвестен брой, повечето от които не са запознати с манията ми да не ми мият главата. Пък и при честотата, с която ходя там фризьорките явно успяват да понатрупат трудов стаж, да си намерят по-добра работа и да напуснат преди следващото ми идване. Отивайки на фризьор, винаги се треса цялата при мисълта, че ще попадна на някоя фанатично миеща глави и ще трябва да се кълна, че днес съм си мила косата и наистина няма нужда, боя се да не си я изтощя. Че пак ще ми духат със сешоар в ушите и ще ми дърпат с гребен обиците и пиърсингите. Не, каквото и да си говорим, предпочитам на зъболекар. Там поне са свикнали, че всички мразят да ходят при тях.