понеделник, 24 март 2014 г.

Непоискани съвети



По време на един месец, през който се опитвах да не си използвам мозъка по предназначение, четох много форуми. Във форумите е пълно с хора, които уж търсят съвет, а всъщност търсят подкрепа. Което, също като да режеш опашката на кучето си насред пазар, е много, много лоша идея. Хората са далеч по-директни, груби и агресивни онлайн, отколкото биха си позволили в лице в лице и (ако изобщо е възможно) още по-склонни да проектират собствените си емоции и преживявания върху другите.

Всеки, който е чел форуми ги знае тези теми – някой разказва надълго и нашироко личната си драма, плясвайки накрая едно жалко „на някого да му се е случвало нещо подобно?“ с идеята, да позакрие факта, че просто се изповядва и въобще не го интересува дали на някого се е случвало нещо подобно.

Изглежда много хора страдат от липсата на търпеливи приятели, умеещи толкова дълго, колкото е нужно да кимат и да повтарят „стига бе“ и „може ли такова нещо“, без да прекъсват говорещият с „а ти защо не направи еди-какво си“ и истории, как на тях им се случило нещо подобно, само че още по-лошо. И затова хората споделят проблемите си със всемогъщия Интернет, който им отговаря със стотици различни гласове „а защо все пак не направи еди-какво си“ и „най ги мразя такива като тебе“.

В такива случаи имам желание да се протегна през времето и пространството, да им предложа топла напитка, да ги потупам по гърба и да ги накарам да прочетат архивите на любимия си форум. Да видят сами дали съществува прецедент, някой друг да си е излял душата и да е получил желаната подкрепа. Не е, нали.

Друга бира са сайтовете с „изповеди“. Тук хората не се правят, че събират статистически данни на колко други им се е случвало нещо подобно или че търсят някой да им даде акъл. Което е добре. Мен и много други човешки същества ни гризе любопитство какви терзания имат околните и желание да открием най-чудноватите и оригинални проблеми, измъчвали някога някого (вероятно включващи близнаци и/или непопулярни сексуални фетиши), както и надежда, че нашите проблеми, сравнени с чуждите, ще се окажат по-поносими.

Да не започвам за рубриките със съвети. Колко часа от живота си съм изгубила да чета тези рубрики... При нормални обстоятелства, човек без особен риск може да приеме, че когато някой разказва за проблемите си, не иска съвет, освен ако дословно не каже „искам съвет“ и дори и тогава, най-вероятно не иска. Но ако някой пише до рубрика за съвети, явно е примирен с възможността да получи съвет. По странно стечение на обстоятелствата, обикновено тегобите, притискащи душата на пишещите, са много по-интересни за четене, отколкото отговорите, които получават. Може би защото ги пишат хора, които, ами, не умеят да пишат?

Което ме води на следната мисъл – след като умея да пиша и мразя да получавам съвети, не съм ли идеалният човек, който да ги раздава? Мога да почна собствена рубрика и да я нарека „Съвети от неквалифицирана личност“. Сериозно. Ако имате каквито и да е проблеми и копнеете за неоторизиран съвет, пишете ми на whatsthatcrap@gmail.com

понеделник, 25 ноември 2013 г.

Аз с бастун



Споменах ли, че родителството е изключително физическо изпитание? Интересно, защо като се говори за това, какво е да си родител, хората се скъсват да обясняват какво психическо натоварване било, а никой не те предупреждава, че е също така и огромно физическо натоварване. И аз тръгнах с идеята, че здрави нерви ще ми трябват, а то здрав гръб ми трябвал. Какъвто нямам.

Много ме боли тоя гръб, на края на всеки ден имам чувството, че ще се счупя в кръста. Моят ортопед го приема извънредно философски и ми предлага рехабилитация. Когато най-накрая намирам време да потърся второ мнение, се оказва, че един от прешлените ми се е изхлузил със сантиметър и половина напред и само по щастлива случайност не притиска нерви (установявам, че мога да напипам дупката в гръбнака си - след което не мога да престана да го правя). Нямало нужда от операция, прешлена щял да се намести сам, след като ми сменят ставите. И двете.

Междувременно решавам да използвам бастун. Защо не съм се сетила досега? Ами защото почти не съм излизала навън без количка през последната година и нещо. От покойната баба на Kiff е останало едно бастунче тип д-р Хаус, което решавам да ползвам.

Оказва се, че и да ходиш с бастун не е нещо, което се получава от самосебе си. Тъй като не съм  свикнала с подобно приспособление, минава известно време преди да престана да го размахвам като побъркан британски денди и почна наистина да го ползвам.

Първото, което се случва е, че почват масово да ми отстъпват място в градския транспорт. Всеки път. Което е доста иронично, понеже без бастун краката ме болят повече и куцането ми е много по-забележимо. Но хората явно имат закодирано, че физическо увреждане=бастун (патерица, количка и т.н.), иначе откъде да знаят, може аз така да си ходя за собствен кеф. Представете си ужаса да се минат да ми отстъпят място и после да се окаже, че не е било абсолютно наложително.

Също така околните почват автоматично да ми дават път, без да се замислят. Което е супер, понеже досега редовно ми се случваше да ме блъскат или пък с някой по-учтив да си танцуваме наляво-надясно по половин час. Не знам дали защото съм доста дребна и определени хора не ме регистрират като човек или пък защото оригиналната ми походка ги затруднява да определят точно в каква посока съм се запътила. Във всеки случай, с бастуна този проблем отпада.

Но пък се появява нов проблем. Докато ходя всичко е наред. Но в момента, в който спра, изниква въпросът – какво го правим сега тоя бастун? В повечето ситуации на човек му трябват две ръце. Ако мога да седна, крепя го между коленете си. Дотук добре. Но ако не мога да седна, трябва да измислям къде да го подпра. В 90% от случаите, в момента в който го подпра, бастунът пада с шумно дрънчене, околните се втурват да ми го подават, а аз се чувствам като пълен идиот, който не само че не умее да ходи както трябва, ами и не умее да контролира бастуна си да се държи прилично.

Също така веднъж подпряла го, трябва да помня къде, както и че въобще ползвам бастун, понеже редовно съм на косъм да го забравя.


Един феномен, който помня и от последната си операция, когато известно време ходих на патерици, е Мерещият Си Пишките. Този тип човек вижда някой, който използва патерици или бастун и си казва „Ха! Най-накрая намерих с кого да си премеря пишката!“, след което се юрва да изпреварва. Например, човекът с патериците или бастуна тъкмо се кани да мине през врата, при което Мерещият Си Пишките пъргаво се шмугва пред него, почти успявайки да го събори. Или го прескача и с лъвски скок, за да заеме единственото свободно място в автобуса. 

Интересен момент в случая е, че макар аз да не ходя нито добре, нито красиво, ходя сравнително бързо. Просто имам някаква собствена скорост, с която съм свикнала и ако се опитам да ходя по-бавно (или по-бързо), краката ме болят още повече. Може би има нещо общо с факта, че съм енергичен човек, затворен в не-енергично тяло. Та, навремето открих, че дефектът може да бъде превърнат в ефект и че използвайки сръчно патериците, мога да ходя още по-бързо. Фуча си аз из коридорите на русенската болница и привличам вниманието на Мерещи Си Пишките. Редовния сценарий беше: МСП ме вижда и си казва „Я, гаден инвалид! Глей сега как ще го изпреваря!“. След малко: „Абе инвалида нещо е много пъргав се оказа“ – МСП се амбицира още повече, събира спортна злоба и почва откровено да се състезава с мен кой ще мине пръв през заветната врата, която е на двайсет метра разстояние.

В такива моменти много се радвам, че не съм на пътя.

вторник, 13 август 2013 г.

Неща, които ми се иска някой да ми беше казал за бебетата



Бебетата ръмжат

Преди да имам бебе бях останала с впечатлението, че бебетата или реват, или мълчат – поне докато не им дойде времето да гукат и бръщолевят. Нищо подобно. Новородените ръмжат, сумтят и хъркат като зомбита, скърцат като несмазана врата и доста успешно наподобяват гърлено инуитско пеене. Понякога по цяла нощ. В резултат на което сънуваш Чъки и зловещите бебета от "Трейнспотинг" и "Гробище за домашни любимци".

Бебетата не правят нищо

Кой знае защо, под названието "бебе" си представях фърфалаче, което прави някакви забавни номера. Да, но се оказва, че новородените деца не правят нищо. Освен да те гледат с мътен поглед, все едно вчера са препили и още не знаят къде се намират, докато висят като чувал с картофи в ръцете ти   бебетата не правят нищо. Ама съвсем нищо. Разбира се, това важи само за първите около 6 месеца, но не бойте се, тези месеци ще ви се сторят безкрайни. Като бонус, бебето не се радва повече от вас от положението си и ще комуникира с пищене, че иска да го разнасяте и да му показвате разни интересни нещица.

Не е задължително бебето да прилича на теб

Това би трябвало да е близко до ума, тъй като и аз външно не приличам особено на никой от родителите си. Но някак си не очаквах детето ми да не прилича на мен въобще. Собствените ми гени да ме предадат по този начин! Но предполагам, че моят шок като дребна брюнетка да се окажа майка на огромно арийско бебе е слаба ракия, в сравнение, примерно с това да имаш дете с партньор от друга раса.

Когато имаш бебе, всички се чувстват в правото си да ти дават акъл

И като казвам вскички, имам предвид наистина всички. Не само бабите и дядовците, не само цялата рода и всички близки и далечни познати с деца и без деца, но и напълно непознати хора на улицата се чувстват в правото си да те поучават. В момента в който проявиш нахалството да се покажеш навън с бебе, сезонът е открит. 

Преди да имам дете, признавам си, не обръщах особено внимание. Въпреки голямото си (теоретично) желание да имам деца, някак си не регистрирах реалните деца и родители, освен ако не започнеха да правят нещо особено зрелищно, като например многочленното семейство в трамвая, което внезапно беше установило, че е забравило един от по-малките си членове на спирката. 

Ако например чуех в градския транспорт бебешки рев, най-често дори не се обръщах в посока на звука. През ума ми бегло минаваше "не им е лесно на родителите", докато продължавах да блея през прозореца. Сега, когато имам дете, разбирам каква голяма грешка съм правила.

Както установих, ако чуеш да реве бебе, етикетът изисква да се вторачиш в него, да си поемеш рязко дъх и да изхъркаш "Боже господи!", а след това обвинително да попиташ придружаващия родител защо бебето плаче (с тон, който подсказва, че ти е пределно ясно кой е виновника). Ама така де, бебетата са извесни със своя непоклатим стоицизъм и с факта, че плачат само ако ги подлагат на невероятни изтезания. 

След това доброто възпитание изисква да засипете родителя с компетентни съвети, като "топло му е, пречи му одеялцето" или "сложете му одеялце студено му е!" (то се знае, че тъпия родител няма да с сети за очевидни неща, които на вас, непознатия човек, са ви хрумнали първи) или практични предупреждения като "да не се задави от рев" или "внимавайте да не го изтървете". Ако пък бебето не плаче, нищо не пречи просто ей-тъй да спрете родителите и да започнете да им развивате произволен апокалиптичен сценарий от сорта на "ще се разболее без шапка", "ще се удуши ако гризе това" или "ще си извади окото с онова". Винаги завършвайте крайно необходимата си намеса с репликата "Първо дете ли ви е? Личи си."

И не забравяйте – бебето не е човек. Доста бихте си размислили преди да тръгнете да пипате по лицето някой непознат, но ако е дете няма проблем. Опипвайте непознати деца на улицата колкото си щете, дори да сте клошар и със същите тези ръце допреди малко да сте ровили в боклука.

Да си родител е физическо изпитание

Бях си въобразила, че най-трудна за тялотото ми ще бъде бременността. Сега се чудя как не ми е дошло на ума, че бебето, бидейки неподвижно, ще има нужда някой да го носи непрекъснато и този някой съм аз. През първите няколко месеца да се грижиш за бебе е... как да го опиша? Като да играеш ролята на костюма на Айрън Мен или механичното тяло на Кранг.

Освен че обрижваш бебето във всяко отношение, буквално трябва да изпълняваш ролята на продължение на неговото тяло. Вдигаш бебето, за да вижда отвисоко. Разнасяш го, защото иска да се придвижва, а не може. Крепиш го, защото не иска само да лежи, а не умее да се удържи в никаква друга поза. Приближаваш го към нещата, които иска да пипне, а не умее да се протегне. Отначало се налага и да му крепиш и главата. Всичко това е ужасно трудно и болезнено за ръцете и гърба. В знак на благодарност твоя 'централен мозък' те рита, хапе, щипе, дърпа ти косата, бие ти главички по носа и се опитва да ти изчопли окото с пръст. 

Когато четох автобиографията на Стив Уозниак, особено ме трогна описанието на нещо, което правел със сина си като бебе – носел го, сякаш лети из къщата и го приближавал към нещата, които движенията на бебето подсказвали, че са му интересни. "Колко мило!" – виках си аз. "Така ще правя и с моето дете". Малко знаех тогава, че няма да имам особен избор по въпроса. Опита ми с това занимание ме научи, че: 1) Стив Уозниак ще да е имал по-дребно дете от моето (или пък е бил доста по-силен в ръцете);  2) определено не е имал вкъщи котки (няма нищо поетично в преследването на пъргави котки с тежко бебе на ръце, понеже единственото, което интересува бебето е да пипне котките); 3) Стив Уозниак явно се е занимавал само докато му е било забавно – ако бебето беше в ръцете му 24 часа в денонощието, едва ли щеше да го описва толкова лирично.

Когато не го разнасяш, малкия паразит спи отгоре ти и ръцете ти се схващат да го крепиш. Ако пък не спи, иска да седи в скута ти или да се катери по теб. Да не започвам сега колко е лесно да приспиваш бебе по N-пъти на денонощие (само ще ви дам един изстрадан съвет – купете си люлка, колкото и пари да струва, все е евтина) или колко е забавно постоянно да го разнасяш в слинг или ерго раница. Просто ще повторя – да си родител е най-голямото физическо изпитание. Не толкова защото всяка отделна задача сама по себе си е чак толкова трудна, колкото че задачите са безброй и си дежурен си 24 часа, 7 дни в седмицата. 

Децата не са клонинги на едно и също дете

Признавам си, че макар да ненавиждам от все сърце дискриминацията, преди да имам дете несъзнателно дискриминирах децата, смятайки ги за хомогенна група от приблизително еднакви членове. Някак си бях убедена, че детските (здравословни, психически, поведенчески) проблеми са нещо, което се случва на всяко дете – без изключение. За щастие се оказа, че е невъзможно на всяко дете да се случат всичките и че обикновено всяко дете има няколко специфични проблема. И че е напълно възможно някои - и дори повечето - проблеми да пропуснат моето! Че да имаш дете може да е дори лесно и приятно ("приятно" не в смисъл "знам, че трябва да се радвам, че не е по-зле", а истински приятно).


петък, 29 март 2013 г.

"Така изглежда феминистка"




Нямам представа какво си мислят хората в България за положението на жените в Чехия. Ако мога да гадая, сигурно биха казали, че в тази тъй "уредена и западна" държава положението е много по-добро отколото в България. 

Не е.

Положението е просто различно.
Не че имам особено добра представа какво е положението в България, особено в малките градове и села, в сплотените общности, в големите семейства. Нямам личен опит с такива нито в България, нито в Чехия. Винаги съм живяла в голям град, даже в столицата, където е най-лесно да си различен, където е най-лесно да се залъгваш, че всъщност положението не чак толкова лошо.

За пръв път през живота си бях на събиране с феминистка тематика и ми хареса. Харесах хората, които бяха там, харесах и стила им на общуване. Затова, когато разбрах че ще има следващо подобно събитие, на 8-ми март, нямах търпение да отида. Само дето... Във Фейсбук групата на събитието стоеше предизвикателството "Покажете заедно с нас на 8-ми март кои феминистки теми ви изглеждат важни, какво ви вълнува. Защо смятате, че е нужно да се борим, за и против какво. Направете се на жив билборд (залепете си надпис на гърба, направете си фланелка, значка, нашивка, табелка и т.н.) и идете на работа, на обед, на фитнес... Покажете на хората около себе си, че до провъзгласеното равенство между мъжете и жените остава още много път. Дискутирайте, споделяйте, не се страхувайте". 

Аз обаче се страхувам. Мен са ме пребивали насред улицата заради това, как изглеждам и имам леко изкривена представа за това, кое е нормално. Блазе на хората, които са имали 'нормален' живот, съдят ме според себе си и моите страхове им изглежда абсурдни. Животът не се е отнасял с мен по начина, по който се е отнасял с вас. 

Решавам да си направя значка с надпис "така изглежда феминистка", вдъхновена от тениската "this is how a feminist looks like".

Силно се изкушавам се да го оставя в оригинал, но решавам да не се крия зад английския. Щом ще е предизвикателство, предизвикателство да е! Ако имам нужда от предизвикателство, то е именно такова. Защото в реалния живот съм феминистка под прикритие. Тотално не смята за нужно където ходя, там да разкривам, че съм феминистка. Да се карам с отделни хора просто заради идеята ми се струва излишно, да не говорим опасно. Достатъчно злобни атаки отбивам в интернет, остава да си го причиня и на живо. В действителния живот говоря за феминизъм с двама души – с мъжът си и сестра си.

Решавам да нося значката една седмица – толкова остава до събитието. Ще я направя днес и ще си я сложа утре. Разделям плашещият ме експеримент на дребни, лесно изпълнителни стъпки, точно както съветват статиите от популярната психология. Влизам в магазина за китайски стоки до нас и питам за значки. Значки е на чешки "плацки".

- Имате ли значки (плацки)? -  викам аз на боядисаната леля продавачка.

- Каквооо, бански? (плавки)? - вика лелята. Друга продавачка идва да й кудкудяка на помощ.  – Бански? Бански? - повтарят в хор.

- ПлаЦЦЦки – натъртвам аз.  След кратко съвещание ме водят при значките, коментирайки "Стори ми се, че каза бански" - "Ами и аз отначало чух бански" - "А то значки било".

Изпотена от притеснение, грабвам две произволни значки . Картинките нямат значение, така или иначе ще лепя върху тях. Само че вкъщи не намирам пет минути за лепене на хартия, колкото и странно да звучи. Мислете си, че просто се измъквам, но когато имаш бебе на което му растат зъби, понякога по цял уикенд не намираш пет подходящи минути, през които ръцете ти да са свободни да размахват ножици. Решавам да отложа операция "така изглежда феминистка" за понеделник. Няма да са седем календарни дни, а само една работна седмица. Нова булка – нов късмет.

В неделя вечер успявам да направя значката и в понеделник си я прикрепвам на якето. За късмет обаче нямам къде да ходя, дори до супермаркета, защото в неделя сме пазарували с колата. За да не става зян, решавам поне да изляза с бебка на разходка в парка. Със сигурност никой няма да се хвърли насред улицата да ме бие, докато бутам в количката такова малко синеоко ангелче, нали - успокоявам се сама.

Ниско светещото пролетно слънце така гадно ме заслепява, че и да е видял някой значката ми – не съм забелязала. На връщане се отбивам в книжарницата за кафява опаковъчна хартия. И тук за пръв път със сигурност някой прочита значката ми – продавача. Но и да има някакви мнения по въпроса, той си ги запазва за себе си и не ми казва нищо повече от репликите, които нормално се разменят по време на покупката на кафява опаковъчна хартия.

На другият ден съм използвала хартията, за да опаковам един колет и трябва да измисля как да ида на пощата, за да го пратя. В долната част на количката няма да се събере. В раницата ми също. Да бутам количка с пакет в ръка - не става. Решавам да чакам Kiff да се върне от работа, да го помоля да наглежда малката буболечка и да стигна до пощата сама. Речено-сторено.

Седя в пощата и си чакам реда с чувството, че съм терорист, опасан под якето с пръчки динамит. Със значка, на която пише "аз съм терорист, опасан с динамит". Опитвам се да се държа естествено и да не мисля за значката. И досега съм била феминистка, нали? Пък съм успявала да изпратя колет. Освен това е много малко вероятно някой да се хвърли да ме бие насред пощата...

На излизане от пощата обаче, тъкмо когато съм се зарадвала от безпроблемното приключване на операцията "изпращане на колет", ме спира някакъв младеж с разцепено чело, намазано с зелена дезинфекция и шито. Докато му зяпам стърчащите хирургически конци, се усещам, че ми говори нещо за пощенски марки. Били го обрали, останал без лични документи и пари, единственото което му оставало било да размени тези марки за пари, но за да го направи, в пощата му искали личен документ. Не мога ли да ги разменя аз. Истината ми говорел, марките не били откраднати, просто бил изпаднал в безизходна ситуация, ето щял да ми покаже, че има дебитна карта, която е на приятелката му, с която се скарал и се изнесъл от общата им квартира, обаче не знаел паролата на картата и не можел да я пита, понеже нямал номера й, който бил в паметта на откраднатия му телефон и двамата с брат му не били яли цял ден, а всички минувачи, които молели за тази услуга, им отказвали... 

Мисля известно време и тъй като не ми хрумва по какъв начин може да е измама (освен пощенските марки да са фалшиви, но това не ми се вижда особено вероятно), решавам да му помогна. Влизаме отново в пощата, където се сещам, че съм си оставила личните документи в чантата с пелените. Зашития младеж и леко кривогледия му брат са адски разочаровани и ме засипват с допълнителни подробности от тежката си ситуация, молейки ме да стигна до вкъщи и да си взема документите, за да не им се наложело да спят на улицата. Обещавам, че няма и тръгвам към нас за документите. 

Хич не ми се ще да се тътрузя до вкъщи и обратно, при това Kiff ме чака гладен, нали уж излязох само за 40 минути да напазарувам и щях да почвам да правя вечеря. Вкъщи дори хляб няма да си намаже, ще пукаляса от глад горкия, мисля си аз и се изкушавам да не изпълня обещанието си. Обаче няма как, онези двамата със сигурност са видели значката и под въпрос не е просто моето реноме, а реномето на феминизма. Не искам да разправят, че една феминистка обещала да им помогне, а после им вързала тенекия. Купувам някаква гадна закуска със спанак, с която да умилостивя гладния Kiff и се качвам на трамвая. 

Накрая не се налага никого да умилостивявам, понеже Kiff приспал детето и потънал в играта Fallout, радушно приема спаначеното жертвоприношение и продължава да си цъка. Всичко, което ви е необходимо да знаете за Kiff е, че чувайки историята, изобщо не заподозира братята в измама и не прави никакъв опит да ме възпре да им помагам. 

На тротоара пред пощата седят новите ми познати, заедно с още някакъв цветущ тип, и се угощават с хляб, салам и бира. За късмет докато ме чакали, оттам минал един техен познат и им помогнал да разменят марките за пари. Вече не се нуждаели от моята помощ, но не можели да не ми се отблагодарят по някакъв начин. Типът със зашитото чело започва да вади от дисагите всевъзможни боклуци, които предлага да ми подари - нечии стари дънки, охлузена дамска чанта и подобни. Отбивам го с обяснението, че ми е неудобно да приемам подаръци от хора, които са изпаднали в подобно тежко положение. Какво друго да правя с тези неща, убеждава ме младежът, няма да взема да дърпам хората по улицата и да им ги предлагам. А откъде имаш чанта с непотребни чужди вещи, като не са крадени - мисля си аз, на глас го съветвам го да отиде с тях на битака. 

Зашития младеж и брат му обаче отказват да ме пуснат да си ходя ей-така, засипват ме с обяснения, въпроси и благодарности и между другото, най-накрая споменават значката ми. "Това ще рече, че не сте еманципирана, така ли?" - но преди да успея да отговоря, той вече ме пита какво ми има на краката и защо куцам. Баси нетактичния народ, викам си, аз питам ли те защо ти е сцепена тиквата или брат ти - защо е кривоглед? Не питам. Първо, защото не ме интересува, второ, защото подозирам, че с радост бихте ми разказали надълго и на широко, но най-вече защото НЕ МИ ВЛИЗА В РАБОТАТА. 

Но преди да успея да реагирам на този въпрос, той вече ми задава нов, а именно откъде съм и този път успявам да вмъкна едно "българка" преди да ме прекъсне. Ааа, българка - каква случайност, баба им била българка, любимата им баба, която вече е на онзи свят. "КашкаваллъжицачорапибаницакопчеМАЙКАТИДАЕБА" рецитира скорострелно зашития тип, без да става ясно дали разбира значението на думите. Успявам да се отърва от тях, сещайки се да изтъкна, че бебето ми ме чака и приемайки за отмяна някакви коледни картички от 80-те, при това надписани.

В сряда отивам да посрещна Kiff от работа, с идеята заедно да отидем на разходка. Като цел на разходката съм избрала най-близката дрогерия DM, която е на две спирки от неговата работа (понеже ми свършват еднократните пелени), пък после ще видим. Тръгваме лежерно, с идеята да се насладим на последните часове от сравнително топлия ден, но бебка си има други планове, които включват истерично пищене. Накрая Kiff я взима в ерго раницата и тя се успокоява. Единственият човек, когото успявам да впечатля със своята значка е продавачката, която предполагам, остава с впечатлението, че феминистките изглеждат като стресирани жени, купуващи пелени. 

Докато се измъкнем от дрогерията, навън вече е тъмно. Успяваме да сложим бебка в количката без да я събудим и облекчено си одъхваме - най-накрая ще можем да се насладим на малко самота и спокойствие. Сядаме на една пейка близко до вече празна детска площадка. Моментално се появява някакъв видимо подпийнал чичо, чийто череп явно в миналото е преживял сериозен сблъсък с твърд предмет.

- Изгониха ви от квартирата, а? - казва чичото.
Ние с Kiff се споглеждаме.
- Изгониха ви от квартирата, викам.
Kiff ми мята втори объркан поглед.
- И аз не схващам - полугласно отговарям на незададения въпрос.
- Не ме разбирайте погрешно... аз съм пияница - започва чичото, очевидно смятайки че е възможно да сме пропуснали този факт и с явното намерение да ни обясни как и защо е станал пияница, без да пести подробности.

Обаче Kiff навреме го прекъсва с "Не се сърдете, но искаме да бъдем сами" и монотонно повтаря вариации на същото, докато чичото най-накрая схваща намека и си заминава. Тъкмо си отдъхваме и съседът от отсрещната пейка се примъква да иска цигара от Kiff, настоявайки да му даде в замяна 10 крони. Докато се отървем и от него, атмосферата вече никаква я няма. Нищо чудно, след като имаме странния навик да се разхождаме из града по мръкнало - философствам аз, - особено в разбойнически квартал като тази част на Карлин около гарата. Човек освен пияници, просяци и бездомници няма кого да срещне, всички нормални хора са си вкъщи. 

И действително, всички наоколо бързат да се прибират, тъй като след сравнително пролетния ден, вечерта си направо зимна. Единствените по-нормални хора, които срещаме по пътя си, са група веселяци с намалено зрение, които изглеждат като да са се устремили към следващия бар, както и двама колоездачи, които усърдно тренират някакви номера по велоалеята, без да се впечатляват от ниските температури. В тъмното никой не вижда значката ми и ако се чудите защо тогава ви занимавам с цялата история, отговорът е - поради липса на по-интересен материал.

В четвъртък отивам само до супермаркета и тук отново не предизвиквам фурор, нито оживена дискусия (поне не и в свое присъствие). Идва петък, осми март и отиваме да се срещнем с феминистката група. За наше разочарование, този път дискусията не е толкова интересна, или по-скоро никаква дискусия не се случва, защото останалите хора освен нас очевидно се познават, групират се и си приказват помежду си, така че накрая дори нямам случай да спомена смелата си акция със значката. Двама души са взели предизвикателството достатъчно на сериозно, за да си направят тениски с надписи, но не достатъчно на сериозно, за да се покажат с тях някъде другаде, освен на настоящата среща. Едно момче е с червило - и това е.

Леко обезсърчена, решавам да се придържам към първоначалния си план и да нося значката цяла седмица - включително събота и неделя. Отново нищо интересно. Простете за анти-кулминацията, но това са рисковете на гонзо блогърството - освен да влезеш в затвора или да се пристрастиш към наркотици, много по-често рискуваш да се случи абсолютно нищо. 

Не предизвиках никаква дискусия и общо взето никаква реакция, освен няколко изпитателни погледа - но пък и никой не се нахвърли да ме бие насред улицата! С което решавам да обявя мисията за успешно приключена. Изпълних ли собственото си предизвикателство? Изпълних го! Разкрих ли се пред цял свят, че съм феминистка - разкрих се. Носих ли значката точно седмица - носих я. Дори извърших добро дело - помогнах на едни съмнителни типове... всъщност, не им помогнах...  опитах се да им помогна да се сдобият с пари за ядене... или може би да извършат дребна измама... както и да е, решавам да го броя за успех и толкова. 

В понеделник махам значката от якето - може би щях да си я оставя и по-дълго, но трябва да ходя да си уреждам рехабилитация и определено нямам желание да водя дискусия за феминизъм със сестрите в поликлиниката, които перманентно са в настроение на мечки, събудени от зимен сън - вместо с облекчение, с чувството на неопределена загуба. Значката някак си ме караше да се чувствам badass. Караше ме да се чувствам опасна - не че наистина представлявам опасност за някого, но нали така изглеждат феминистките в представите на повечето хора - зли, милитантни и агресивни жени, нахъсани да разрушат установения ред. Чувствах се като екстремист, от чиито идеи околните имат основание да се боят, чувствах се като въплъщение на самото зло - както ме беше титуловал анонимен трол под една от статиите ми. Това усещане ще ми липсва.


сряда, 30 януари 2013 г.


What's that crap? си има страница в Google +. Защото така. Facebook не се сети да ме покани.

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails