понеделник, 8 септември 2014 г.

Предизвикателството – 10 книги



Винаги са ми били странни въпроси като "какви книги четеш?" или "кой ти е любимият автор/жанр?". Все едно да питате алкохолик какво обича да пие. Каквото сипеш, баси! 
Ясно, че ако може да избираш, имаш някакви критерии, но в по-честия случай се задоволяваш с каквото има. Когато няма какво, чела съм и учебници, и ръководства за експлоатация. Чела съм лекарствените справочници на сестра ми. При ученето на английски, а после и чешки, ме улесняваше факта, че с удоволствие чета речници.

Не казвам, че интернет не ми обърка системата, но дълги години не можеше да си носиш интернет в джоба и тогава раницата, пълна с книги и редовните пътешествия до библиотеката все още бяха актуални. А не много след като се сдобих с умен телефон открих, че всъщност на него могат да се четат и книги и оттогава живота ми изцяло се промени. В смисъл, че вместо да скоча при първия писък на детето си, чакам да се приближи достатъчно, за да го избутам с крак или го оставям да си хапва котешки гранули докато си дочета главата.

За зависим човек като мен не е лесно да избере 10 книги. Много мислих, с което определено наруших инструкциите на предизвикателството да не мисля много и след дълга консултация с профила си в Goodreads (който не съдържа и половината от книгите, които съм прочела, понеже кой да помни) отначало мислех да ги обърна на десет автора, но после реших да не се излагам да играя на дребно и направо да ги удвоих.

10 книги, които ми повлияха като малка

"Градината на боговете" от Джералд Даръл и цялата "трилогия Корфу". И почти всичко от Даръл, освен идиотските му опити да пише литература. Даръл е просто забавен, и то без усилено се опитва да е забавен (не важи за някой от по-късните си книги). Да не говорим, че споделям опита му, че животните имат характер и темперамент почти колкото хората, с тази разлика, че вместо да ти дават акъл имат тенденцията да ти се изакват на неочаквани места – и все още му се сърдя, че въпреки това не е вегетарианец.

"Пръстенът на цар Соломон", както и другите книги от Конрад Лоренц, които съм чела, са донякъде е от същият тип, макар и по-малко смешни и доста по-образователни. Като за сериозен учен и създател на цяла нова наука за поведението на животните, Лоренц е извънредно не-сериозен и остроумен тип. Много се разочаровах, когато установих че поддържал нацистите.

"Не плачи, вълко!" на Фарли Моуат (доста идиотски превод на заглавието Never Cry Wolf). Отново забавен биолог и отново става дума за животни. Не мога да говоря за литературните му произведения, понеже не съм ги чела, но тези в които черпи от живота си са пълна лудница. Човекът определено не допуска фактите да му попречат да напише добра история.

"Записки по българските въстания" от Захари Стоянов, заедно с горните две е от книгите, които баща ми настояваше да ми чете, дълго след като можех да чета, тъй като ни доставяше удоволствие и на двамата. Освен очевидните достойнства на произведението и предимството, че авторът е духовит тип, покрай него можете да научите много нови (стари) думи и креативни начини за употребата им, както и да се разочаровате от Левски.

"Повест за Настрадин Ходжа" от Леонид Соловьов - бай ви Настрадин Ходжа е човекът, от когото научих, че да си остроумен е качество само по себе си. Освен това си е направо активист в класовата борба.

"Черният обелиск" от Ерих Мария Ремарк е хумористичен роман, писан от автор, който е много далеч от хумора. Всъщност не обичам “професионалните” хумористи (не важи за автори от ранга на Илф и Петров), които се престарават в услието да бъдат забавни и в един момент се оплитат в опитите си да се самонадцакат и започват да издишат. Хуморът в "Черният обелиск" е от типа “смея се, за да не плача” и именно това го прави особено оригинален и ценен.

От подобен тип (макар и много по-лек) е и хумора на Джером К. Джером в "Трима мъже в лодката" и "Трима на бумел". Разбира се, ако не обичате между два смешни пасажа да четете няколко страници социален коментар по адрес на британското общество от 19 век, не са за вас.

"Папеса Йоанна" на Емануил Роидис и сега като се замисля, цяла категория от книги, които като малка обичах с криворазбрана любов към силните женски персонажи. Което едва ли е било намерението на авторите им мъже. По-вероятно е да са мислени критика към обществото, организираната религия, женският пол и дявол знае още какво. В тази категория влизат Осъдени души на Димитър Димов, С. на Джон Ъпдайк и Пътешествия с леля ми от Греъм Грийн. Обичам героините си колкото се може по-неморални.

Разказите на Хю Мънро - Саки – ако обичате английски саркастичен черен хумор и още не сте го чели, много сте пропуснали. За тези, които вече са го чели, предлагам виртуално смушкване в ребрата и “нали е велик? нали, нали?”.

(и въпреки, че книгите станаха доста повече от десет... може би си заслужава да спомена още една, която никога не ми е била любима, но съм я препрочитала много пъти, опитвайки се да разреша една загадка. Книгата е “Души в окови” на Съмърсет Моам, а загадката е, че майка ми ми беше забранила да я чета, когато бях на 10 години. Изчаках да стана на 12 и тайно я прочетох, само за да преживея огромно разочарование: в нея нямаше никакви сексуални сцени. Е, имаше някакво споменаване на секс, но то беше предимно мрънкане от страна на главния герой, че когато най-накрая му се удал случай да натрупа сексуален опит, желаещата била много дърта и имала дебели глезени.

Защо майка ми ми беше забранила да я чета?! - блъсках си главата. Може би защото героят има “хром крак” и бих могла да се отъждествя с него? Най-досадното е, че когато по-късно не издържах и попитах майка си, тя нямаше спомен да ми е забранявала да я чета, нито представа защо би могла да го направи. Моята теория е, че е я объркала за някоя от книгите на Мопасан.

Та в тези Души ме фасцинираше историята с голямата любов на главният герой: тя е описана като външно не особено привлекателна, а вътрешно направо куха хралупа. Влюбеният в нея герой очевидно не я понася и читателят не получава никакво обяснение какво вижда в нея. Тя не го харесва, започва връзка с лекомислен красавец - приятел на героя, от когото забременява, след което той я изоставя. Героят я прибира от улицата и отглежда детето като собствено, преди никаквицата отново да го изостави. Те живеят заедно нещо от сорта на две години, но винаги когато тя иска да правят секс, той гордо отказва.

На младини много си бих главата над този неправдоподобен сценарий и какво точно е искал да каже автора с него. Изясни ми се доста по-късно: фантазно отмъщение над някоя зла жена, която е имала нахалството да не отвърне на чувствата му. При което вече не е толкова чудно, че я описва като патетична фигура, която сама си навлича злощастна съдба! Разбира се, че той ще я спаси, какъвто си е благороден, но когато тя започне да му се предлага, ще й откаже, да види хубаво ли е!)

10  книги, които ми повлияха като голяма

Щото човек колкото и да е маниак, не може да препрочита до безкрайност едни и същи книги, особено ако може да си смъкне безплатно неограничено количество нови. Тук му е мястото да направя реклама на bookfi точка org. Особено ако четете на руски или английски, но има и български, както и други езици.

"Бебето на Розмари" от Айра Левин, като "Степфордските съпруги" я следват по петите. Не знам защо точно тази история ми е толкова любима – може би защото е чудесно написана, а може би защото като истински параноик, резонира с моите очаквания от света.

"Шаферката" от Рут Рендъл ме принуди да осъзная, че новата ми страст са психологическите трилъри. Никога няма да ми омръзне да чета как различните персонажи виждат една и съща история различно през призмата на собствените си очаквания… и колко много грешат повечето от тях.

"Дългът към удоволствието" от Джон Ланчестър -  може би тази книга не е точно трилър, но за мен беше. С риск да ме помислите за тъпа, чак на четвърто или пето четене открих ключа от бараката. Преди това си мислех, че просто някакъв очарователно ексцентричен тип изрежда готварски рецепти, като непрекъснато се отплесва да разказва за живота си и отношенията с починалият си брат.

"Парфюмът" от Патрик Зюскинд съдържа герой от любимият ми тип – гений, мизантроп и сериен убиец и създава една изцяло нова реалност, която хем се покрива с нашата, хем е много по-жива и истинска от нея.

"Трябва да поговорим за Кевин" от Лайънел Шривър - както може би сте забелязали, аз обожавам социопатите и нарцисистите, стига да не ми се бъркат в живота, а само да чета как съсипват живота на други хора.

"When You Are Engulfedin Flames" от Дейвид Седарис е хуморист от типа, дето хем се смееш, хем се гърчиш от притеснение, защото присмивайки се на собствените си слабости, авторът изважда на показ и твоите. Всички имаме в себе си по един нарцистичен, обсесивно-компулсивен гей интроверт със склонност към пристрастяване, нали? Или съм само аз? 

"Предсказанията на Мотман" от Джон Кийл е книга, която независимо дали я четете като трилър или като истинска история, ще ви изправи косите (но няма много общо с филма направен по нея). Ако се интересувате от паранормални явления и обичате да ви бъдат поднасяни вместо с телешки ентусиазъм, със здравословен скептицизъм и сарказъм, то Джон Кийл е вашият човек.

"Митът за Марс и Венера" от Дебора Камерън е лека за четене книга от любима моя авторка, професорка по лингвистика в Оксфорд, която бих препоръчала както на хора, които хабер си нямат от феминизъм, така и тези, които знаят за какво става дума. Жалко само, че не е преведена на български.

"Unwind" от Нийл Шустърман е младежка фантастика, която ме грабна, въпреки че отдавна съм излязла от младежката възраст. Представете си свят, в който родителите могат да абортират детето си по всяко време... между 13 и 18 години. При това съвсем “хуманно” – детето продължава да живее, тъй като 99% от органите му живеят в телата на други хора.


"Bonk: The CuriousCoupling of Science and Sex" и "Stiff: The Curious Livesof Human Cadavers" от Мери Роуч са истерично смешни журналистически изследвания на науката сексология и различните приложения на човешките трупове, базирани (донякъде) на истински факти. Стига да не се замисляте особено за историческите реалности, стоящи зад тези факти, понеже тогава смеха ви много бързо ще секне.

---------------------------------------------------------------------------------------------.

Благодаря на Мис Бу за поканата и на свой ред каня Йоана, dete, Darina, Енея Вородецки, Slightly Critical, Муша Буша, размисли, Ани, Kim Glowfish и Xquisite

четвъртък, 5 юни 2014 г.

Съвети от неквалифицирана личност



Първият въпрос, който получих като неквалифицирана личност, наела се да раздава съвети, е следният:

„Имам проблем с това, че ме е страх от жените.  Не точно от жените, ами... от сексуалността ми - все едно е нещо срамно, което не бива да показвам.  Като се появи около мен жена, която ме привлича и ставам някакъв пълен темерут.  От страх не знам как да се държа.“

Този въпрос ми припомни един разговор, който преди известно време водих с моя приятелка.

Тя: “Чувствам се ужасно, толкова ме е срам, вчера се напих.“
Аз: “Напи се и...?“
Тя: “Нищо, просто бях пияна и сега се чувствам ужасно.“
Аз: “Защо?“
Тя: “Нали ти казвам, бях пияна.“
Аз: “А налитала ли си да биеш бармана?“
Тя: “Не, разбира се.“
Аз: “Качвала ли си се върху бара да правиш стриптийз?“
Тя: “Що за въпрос?“
Аз: “Разказвала ли си на непознати хора как си правила секс за пръв път, докато те са се правили, че не те чуват?“
Тя: “За бога, откъде ти хрумват подобни неща?!“
Аз: „От какво се срамуваш тогава?“
Тя: “Ама, пияна жена е най-грозното нещо...“
Аз: “Сигурна съм, че в същия бар е имало и други пияни жени. Едва ли си била най-голямата атракция.“

Себерефлексията е много полезно нещо. Жалко само, че на тези, на които наистина им трябва, обикновено не я притежават, а тези, които и без това се държат прилично, са затънали в нея до шия.

Рефлексията е способност за самоанализ. Тя е това, което ни кара да се погледнем отвън: как се държа? Какво впечатление създавам у околните? Извънредно нужна и практична способност. Но функцията на себерефлексията е да прави преценката ти реалистична, не да те прави нещастен и неспособен да функционираш.

Не рядко родителите добронамерено, с чувството че ни възпитават, са ни създали неправилна представи за самите себе си. С забележки от сорта на „Не се лигави, не се излагай, досаждаш, всички те гледат и ти се смеят“ са ни създали впечатлението, че нашата самоизява е нещо лошо, че всеки път, когато привлечем вниманието върху себе си, това автоматично означава, че тормозим околните и ги притесняваме.

Или – в твоя случай – напълно е възможно първите опити да проявиш своята сексуалност и да се харесаш на някое момиче да са завършили неуспешно и да са те травмирали. Което изобщо не говори лошо за теб. Първите опити на повечето хора в това отношение обикновено са доста трагични. Тъй като се замисля, първите ми няколкостотин опита да проявя сексуалността си и да се харесам на някого завършиха с тотален неуспех, а няколкостотин и първият – успешен – опит завърши още по-трагично, но сега си говорим за твоите психически проблеми, а не за моите.

Един добър начин да разбереш дали себерефлексията не ти е в излишък, е да се запиташ:

Често ли ми се случва да действам импулсивно,  без да мисля за последствията?

Случва ли се често хората около мен да се оплакват, че ги притеснявам и навлизам прекалено в личното им пространство?

Казват ли ми често, че прекалявам с желанието да съм център на внимание, че съм досаден, на всяка манджа мерудия“?

Случва ли се често да се опитвам да завържа разговор с някого, който гледа на другата страна, отговаря едносрично и по всякакъв начин се опитва да ми подскаже, че иска да го оставя на мира?

Какво правя в такива случаи – продължавам да се опитвам да привлека вниманието на човека на всяка цена или усещам сигналите и го оставям на мира?

Случва ли се често околните да ми казват, че бъркам, а аз да не разбирам за какво говорят и да настоявам, че съм в право?

Друг начин е да попиташ някой, който добре те познава и на чието мнение се доверяваш същите тези въпроси.

Ако отговорите ти са „да“ и „често“, слушай себерефлексията си, тя се опитва да ти каже нещо важно.

Ако отговорите ти са „не“ или „почти никога“, поздравления. Имаш прекалено много задръжки. Вероятно често се чувстваш неадекватен, имаш тенденцията прекалено да се тревожиш и да се наблюдаваш отстрани, критикувайки се безмилостно.

И какво правим сега?

1) Импровизирай. Престани да мислиш „какво ще кажа“ и просто кажи първото, което ти хрумне.

2) Не планирай. Пробвай за разнообразие да не мислиш, преди да действаш.

3) Престани да съдиш себе си по много по-строги стандарти, отколкото прилагаш към другите. Запитай се – ако видя някого да се държи така, както се държа аз, ще го обвинявам ли по същия начин?

4) Когато харесваш някого, покажи го.

Зная, зная – лесно е да се каже, трудно е да се направи. Предполагам, че това, което се опитвам да ти кажа е, че стига да не тормозиш хората, на които искаш да се харесаш и да не игнорираш техните сигнали, няма чак такова значение какво точно правиш. 

Разбира се, че не всяко поведение ще доведе до желаният резултат – човекът насреща да те хареса. Но това не може да ти гарантира никой. При едно и също поведение един ще те хареса, друг ще те намрази, трети изобщо няма да те регистрира.  Въпросът е, че стига да се държиш естествено, да бъдеш верен на себе си и разбира се, да не вредиш на никого, няма от какво да се срамуваш. Начинът, по който околните реагират на твоето държание, говори много повече за самите тях, отколкото за теб.

понеделник, 24 март 2014 г.

Непоискани съвети



По време на един месец, през който се опитвах да не си използвам мозъка по предназначение, четох много форуми. Във форумите е пълно с хора, които уж търсят съвет, а всъщност търсят подкрепа. Което, също като да режеш опашката на кучето си насред пазар, е много, много лоша идея. Хората са далеч по-директни, груби и агресивни онлайн, отколкото биха си позволили в лице в лице и (ако изобщо е възможно) още по-склонни да проектират собствените си емоции и преживявания върху другите.

Всеки, който е чел форуми ги знае тези теми – някой разказва надълго и нашироко личната си драма, плясвайки накрая едно жалко „на някого да му се е случвало нещо подобно?“ с идеята, да позакрие факта, че просто се изповядва и въобще не го интересува дали на някого се е случвало нещо подобно.

Изглежда много хора страдат от липсата на търпеливи приятели, умеещи толкова дълго, колкото е нужно да кимат и да повтарят „стига бе“ и „може ли такова нещо“, без да прекъсват говорещият с „а ти защо не направи еди-какво си“ и истории, как на тях им се случило нещо подобно, само че още по-лошо. И затова хората споделят проблемите си със всемогъщия Интернет, който им отговаря със стотици различни гласове „а защо все пак не направи еди-какво си“ и „най ги мразя такива като тебе“.

В такива случаи имам желание да се протегна през времето и пространството, да им предложа топла напитка, да ги потупам по гърба и да ги накарам да прочетат архивите на любимия си форум. Да видят сами дали съществува прецедент, някой друг да си е излял душата и да е получил желаната подкрепа. Не е, нали.

Друга бира са сайтовете с „изповеди“. Тук хората не се правят, че събират статистически данни на колко други им се е случвало нещо подобно или че търсят някой да им даде акъл. Което е добре. Мен и много други човешки същества ни гризе любопитство какви терзания имат околните и желание да открием най-чудноватите и оригинални проблеми, измъчвали някога някого (вероятно включващи близнаци и/или непопулярни сексуални фетиши), както и надежда, че нашите проблеми, сравнени с чуждите, ще се окажат по-поносими.

Да не започвам за рубриките със съвети. Колко часа от живота си съм изгубила да чета тези рубрики... При нормални обстоятелства, човек без особен риск може да приеме, че когато някой разказва за проблемите си, не иска съвет, освен ако дословно не каже „искам съвет“ и дори и тогава, най-вероятно не иска. Но ако някой пише до рубрика за съвети, явно е примирен с възможността да получи съвет. По странно стечение на обстоятелствата, обикновено тегобите, притискащи душата на пишещите, са много по-интересни за четене, отколкото отговорите, които получават. Може би защото ги пишат хора, които, ами, не умеят да пишат?

Което ме води на следната мисъл – след като умея да пиша и мразя да получавам съвети, не съм ли идеалният човек, който да ги раздава? Мога да почна собствена рубрика и да я нарека „Съвети от неквалифицирана личност“. Сериозно. Ако имате каквито и да е проблеми и копнеете за неоторизиран съвет, пишете ми на whatsthatcrap@gmail.com

понеделник, 25 ноември 2013 г.

Аз с бастун



Споменах ли, че родителството е изключително физическо изпитание? Интересно, защо като се говори за това, какво е да си родител, хората се скъсват да обясняват какво психическо натоварване било, а никой не те предупреждава, че е също така и огромно физическо натоварване. И аз тръгнах с идеята, че здрави нерви ще ми трябват, а то здрав гръб ми трябвал. Какъвто нямам.

Много ме боли тоя гръб, на края на всеки ден имам чувството, че ще се счупя в кръста. Моят ортопед го приема извънредно философски и ми предлага рехабилитация. Когато най-накрая намирам време да потърся второ мнение, се оказва, че един от прешлените ми се е изхлузил със сантиметър и половина напред и само по щастлива случайност не притиска нерви (установявам, че мога да напипам дупката в гръбнака си - след което не мога да престана да го правя). Нямало нужда от операция, прешлена щял да се намести сам, след като ми сменят ставите. И двете.

Междувременно решавам да използвам бастун. Защо не съм се сетила досега? Ами защото почти не съм излизала навън без количка през последната година и нещо. От покойната баба на Kiff е останало едно бастунче тип д-р Хаус, което решавам да ползвам.

Оказва се, че и да ходиш с бастун не е нещо, което се получава от самосебе си. Тъй като не съм  свикнала с подобно приспособление, минава известно време преди да престана да го размахвам като побъркан британски денди и почна наистина да го ползвам.

Първото, което се случва е, че почват масово да ми отстъпват място в градския транспорт. Всеки път. Което е доста иронично, понеже без бастун краката ме болят повече и куцането ми е много по-забележимо. Но хората явно имат закодирано, че физическо увреждане=бастун (патерица, количка и т.н.), иначе откъде да знаят, може аз така да си ходя за собствен кеф. Представете си ужаса да се минат да ми отстъпят място и после да се окаже, че не е било абсолютно наложително.

Също така околните почват автоматично да ми дават път, без да се замислят. Което е супер, понеже досега редовно ми се случваше да ме блъскат или пък с някой по-учтив да си танцуваме наляво-надясно по половин час. Не знам дали защото съм доста дребна и определени хора не ме регистрират като човек или пък защото оригиналната ми походка ги затруднява да определят точно в каква посока съм се запътила. Във всеки случай, с бастуна този проблем отпада.

Но пък се появява нов проблем. Докато ходя всичко е наред. Но в момента, в който спра, изниква въпросът – какво го правим сега тоя бастун? В повечето ситуации на човек му трябват две ръце. Ако мога да седна, крепя го между коленете си. Дотук добре. Но ако не мога да седна, трябва да измислям къде да го подпра. В 90% от случаите, в момента в който го подпра, бастунът пада с шумно дрънчене, околните се втурват да ми го подават, а аз се чувствам като пълен идиот, който не само че не умее да ходи както трябва, ами и не умее да контролира бастуна си да се държи прилично.

Също така веднъж подпряла го, трябва да помня къде, както и че въобще ползвам бастун, понеже редовно съм на косъм да го забравя.


Един феномен, който помня и от последната си операция, когато известно време ходих на патерици, е Мерещият Си Пишките. Този тип човек вижда някой, който използва патерици или бастун и си казва „Ха! Най-накрая намерих с кого да си премеря пишката!“, след което се юрва да изпреварва. Например, човекът с патериците или бастуна тъкмо се кани да мине през врата, при което Мерещият Си Пишките пъргаво се шмугва пред него, почти успявайки да го събори. Или го прескача и с лъвски скок, за да заеме единственото свободно място в автобуса. 

Интересен момент в случая е, че макар аз да не ходя нито добре, нито красиво, ходя сравнително бързо. Просто имам някаква собствена скорост, с която съм свикнала и ако се опитам да ходя по-бавно (или по-бързо), краката ме болят още повече. Може би има нещо общо с факта, че съм енергичен човек, затворен в не-енергично тяло. Та, навремето открих, че дефектът може да бъде превърнат в ефект и че използвайки сръчно патериците, мога да ходя още по-бързо. Фуча си аз из коридорите на русенската болница и привличам вниманието на Мерещи Си Пишките. Редовния сценарий беше: МСП ме вижда и си казва „Я, гаден инвалид! Глей сега как ще го изпреваря!“. След малко: „Абе инвалида нещо е много пъргав се оказа“ – МСП се амбицира още повече, събира спортна злоба и почва откровено да се състезава с мен кой ще мине пръв през заветната врата, която е на двайсет метра разстояние.

В такива моменти много се радвам, че не съм на пътя.

вторник, 13 август 2013 г.

Неща, които ми се иска някой да ми беше казал за бебетата



Бебетата ръмжат

Преди да имам бебе бях останала с впечатлението, че бебетата или реват, или мълчат – поне докато не им дойде времето да гукат и бръщолевят. Нищо подобно. Новородените ръмжат, сумтят и хъркат като зомбита, скърцат като несмазана врата и доста успешно наподобяват гърлено инуитско пеене. Понякога по цяла нощ. В резултат на което сънуваш Чъки и зловещите бебета от "Трейнспотинг" и "Гробище за домашни любимци".

Бебетата не правят нищо

Кой знае защо, под названието "бебе" си представях фърфалаче, което прави някакви забавни номера. Да, но се оказва, че новородените деца не правят нищо. Освен да те гледат с мътен поглед, все едно вчера са препили и още не знаят къде се намират, докато висят като чувал с картофи в ръцете ти   бебетата не правят нищо. Ама съвсем нищо. Разбира се, това важи само за първите около 6 месеца, но не бойте се, тези месеци ще ви се сторят безкрайни. Като бонус, бебето не се радва повече от вас от положението си и ще комуникира с пищене, че иска да го разнасяте и да му показвате разни интересни нещица.

Не е задължително бебето да прилича на теб

Това би трябвало да е близко до ума, тъй като и аз външно не приличам особено на никой от родителите си. Но някак си не очаквах детето ми да не прилича на мен въобще. Собствените ми гени да ме предадат по този начин! Но предполагам, че моят шок като дребна брюнетка да се окажа майка на огромно арийско бебе е слаба ракия, в сравнение, примерно с това да имаш дете с партньор от друга раса.

Когато имаш бебе, всички се чувстват в правото си да ти дават акъл

И като казвам вскички, имам предвид наистина всички. Не само бабите и дядовците, не само цялата рода и всички близки и далечни познати с деца и без деца, но и напълно непознати хора на улицата се чувстват в правото си да те поучават. В момента в който проявиш нахалството да се покажеш навън с бебе, сезонът е открит. 

Преди да имам дете, признавам си, не обръщах особено внимание. Въпреки голямото си (теоретично) желание да имам деца, някак си не регистрирах реалните деца и родители, освен ако не започнеха да правят нещо особено зрелищно, като например многочленното семейство в трамвая, което внезапно беше установило, че е забравило един от по-малките си членове на спирката. 

Ако например чуех в градския транспорт бебешки рев, най-често дори не се обръщах в посока на звука. През ума ми бегло минаваше "не им е лесно на родителите", докато продължавах да блея през прозореца. Сега, когато имам дете, разбирам каква голяма грешка съм правила.

Както установих, ако чуеш да реве бебе, етикетът изисква да се вторачиш в него, да си поемеш рязко дъх и да изхъркаш "Боже господи!", а след това обвинително да попиташ придружаващия родител защо бебето плаче (с тон, който подсказва, че ти е пределно ясно кой е виновника). Ама така де, бебетата са извесни със своя непоклатим стоицизъм и с факта, че плачат само ако ги подлагат на невероятни изтезания. 

След това доброто възпитание изисква да засипете родителя с компетентни съвети, като "топло му е, пречи му одеялцето" или "сложете му одеялце студено му е!" (то се знае, че тъпия родител няма да с сети за очевидни неща, които на вас, непознатия човек, са ви хрумнали първи) или практични предупреждения като "да не се задави от рев" или "внимавайте да не го изтървете". Ако пък бебето не плаче, нищо не пречи просто ей-тъй да спрете родителите и да започнете да им развивате произволен апокалиптичен сценарий от сорта на "ще се разболее без шапка", "ще се удуши ако гризе това" или "ще си извади окото с онова". Винаги завършвайте крайно необходимата си намеса с репликата "Първо дете ли ви е? Личи си."

И не забравяйте – бебето не е човек. Доста бихте си размислили преди да тръгнете да пипате по лицето някой непознат, но ако е дете няма проблем. Опипвайте непознати деца на улицата колкото си щете, дори да сте клошар и със същите тези ръце допреди малко да сте ровили в боклука.

Да си родител е физическо изпитание

Бях си въобразила, че най-трудна за тялотото ми ще бъде бременността. Сега се чудя как не ми е дошло на ума, че бебето, бидейки неподвижно, ще има нужда някой да го носи непрекъснато и този някой съм аз. През първите няколко месеца да се грижиш за бебе е... как да го опиша? Като да играеш ролята на костюма на Айрън Мен или механичното тяло на Кранг.

Освен че обрижваш бебето във всяко отношение, буквално трябва да изпълняваш ролята на продължение на неговото тяло. Вдигаш бебето, за да вижда отвисоко. Разнасяш го, защото иска да се придвижва, а не може. Крепиш го, защото не иска само да лежи, а не умее да се удържи в никаква друга поза. Приближаваш го към нещата, които иска да пипне, а не умее да се протегне. Отначало се налага и да му крепиш и главата. Всичко това е ужасно трудно и болезнено за ръцете и гърба. В знак на благодарност твоя 'централен мозък' те рита, хапе, щипе, дърпа ти косата, бие ти главички по носа и се опитва да ти изчопли окото с пръст. 

Когато четох автобиографията на Стив Уозниак, особено ме трогна описанието на нещо, което правел със сина си като бебе – носел го, сякаш лети из къщата и го приближавал към нещата, които движенията на бебето подсказвали, че са му интересни. "Колко мило!" – виках си аз. "Така ще правя и с моето дете". Малко знаех тогава, че няма да имам особен избор по въпроса. Опита ми с това занимание ме научи, че: 1) Стив Уозниак ще да е имал по-дребно дете от моето (или пък е бил доста по-силен в ръцете);  2) определено не е имал вкъщи котки (няма нищо поетично в преследването на пъргави котки с тежко бебе на ръце, понеже единственото, което интересува бебето е да пипне котките); 3) Стив Уозниак явно се е занимавал само докато му е било забавно – ако бебето беше в ръцете му 24 часа в денонощието, едва ли щеше да го описва толкова лирично.

Когато не го разнасяш, малкия паразит спи отгоре ти и ръцете ти се схващат да го крепиш. Ако пък не спи, иска да седи в скута ти или да се катери по теб. Да не започвам сега колко е лесно да приспиваш бебе по N-пъти на денонощие (само ще ви дам един изстрадан съвет – купете си люлка, колкото и пари да струва, все е евтина) или колко е забавно постоянно да го разнасяш в слинг или ерго раница. Просто ще повторя – да си родител е най-голямото физическо изпитание. Не толкова защото всяка отделна задача сама по себе си е чак толкова трудна, колкото че задачите са безброй и си дежурен си 24 часа, 7 дни в седмицата. 

Децата не са клонинги на едно и също дете

Признавам си, че макар да ненавиждам от все сърце дискриминацията, преди да имам дете несъзнателно дискриминирах децата, смятайки ги за хомогенна група от приблизително еднакви членове. Някак си бях убедена, че детските (здравословни, психически, поведенчески) проблеми са нещо, което се случва на всяко дете – без изключение. За щастие се оказа, че е невъзможно на всяко дете да се случат всичките и че обикновено всяко дете има няколко специфични проблема. И че е напълно възможно някои - и дори повечето - проблеми да пропуснат моето! Че да имаш дете може да е дори лесно и приятно ("приятно" не в смисъл "знам, че трябва да се радвам, че не е по-зле", а истински приятно).


LinkWithin

Related Posts with Thumbnails