Нямам представа
какво си мислят хората в България за положението на жените в Чехия. Ако мога да
гадая, сигурно биха казали, че в тази тъй "уредена и западна" държава
положението е много по-добро отколото в България.
Не е.
Положението е
просто различно.
Не че имам
особено добра представа какво е положението в България, особено в малките
градове и села, в сплотените общности, в големите семейства. Нямам личен опит с
такива нито в България, нито в Чехия. Винаги съм живяла в голям град, даже в
столицата, където е най-лесно да си различен, където е най-лесно да се
залъгваш, че всъщност положението не чак толкова лошо.
За пръв път през
живота си бях на събиране с феминистка тематика и ми хареса. Харесах хората,
които бяха там, харесах и стила им на общуване. Затова, когато разбрах че ще
има следващо подобно събитие, на 8-ми март, нямах търпение да отида. Само
дето... Във Фейсбук групата на събитието стоеше предизвикателството "Покажете
заедно с нас на 8-ми март кои феминистки теми ви изглеждат важни, какво ви
вълнува. Защо смятате, че е нужно да се борим, за и против какво. Направете се
на жив билборд (залепете си надпис на гърба, направете си фланелка, значка,
нашивка, табелка и т.н.) и идете на работа, на обед, на фитнес... Покажете на
хората около себе си, че до провъзгласеното равенство между мъжете и жените
остава още много път. Дискутирайте, споделяйте, не се страхувайте".
Аз обаче се
страхувам. Мен са ме пребивали насред улицата заради това, как изглеждам и имам
леко изкривена представа за това, кое е нормално. Блазе на хората, които са
имали 'нормален' живот, съдят ме според себе си и моите страхове им изглежда
абсурдни. Животът не се е отнасял с мен по начина, по който се е отнасял с вас.
Решавам да си
направя значка с надпис "така изглежда феминистка", вдъхновена от тениската "this
is how a feminist looks like".
Силно се изкушавам
се да го оставя в оригинал, но решавам да не се крия зад английския. Щом ще е
предизвикателство, предизвикателство да е! Ако имам нужда от предизвикателство,
то е именно такова. Защото в реалния живот съм феминистка под прикритие.
Тотално не смята за нужно където ходя, там да разкривам, че съм феминистка. Да
се карам с отделни хора просто заради идеята ми се струва излишно, да не
говорим опасно. Достатъчно злобни атаки отбивам в интернет, остава да си го
причиня и на живо. В действителния живот говоря за феминизъм с двама души – с
мъжът си и сестра си.
Решавам да нося
значката една седмица – толкова остава до събитието. Ще я направя днес и ще си
я сложа утре. Разделям плашещият ме експеримент на дребни, лесно изпълнителни
стъпки, точно както съветват статиите от популярната психология. Влизам в
магазина за китайски стоки до нас и питам за значки. Значки е на чешки
"плацки".
- Имате ли значки (плацки)? - викам аз на боядисаната
леля продавачка.
-
Каквооо, бански? (плавки)? - вика лелята. Друга
продавачка идва да й кудкудяка на помощ.
– Бански? Бански?
- повтарят в хор.
-
ПлаЦЦЦки –
натъртвам аз. След кратко съвещание ме
водят при значките, коментирайки "Стори ми се, че каза бански"
-
"Ами и аз
отначало чух бански"
-
"А то значки било".
Изпотена от
притеснение, грабвам две произволни значки . Картинките нямат значение, така
или иначе ще лепя върху тях. Само че вкъщи не намирам пет минути за лепене на
хартия, колкото и странно да звучи. Мислете си, че просто се измъквам, но
когато имаш бебе на което му растат зъби, понякога по цял уикенд не намираш пет
подходящи минути, през които ръцете ти да са свободни да размахват ножици.
Решавам да отложа операция "така изглежда феминистка" за понеделник. Няма да са
седем календарни дни, а само една работна седмица. Нова булка – нов късмет.
В неделя вечер
успявам да направя значката и в понеделник си я прикрепвам на якето. За късмет
обаче нямам къде да ходя, дори до супермаркета, защото в неделя сме пазарували
с колата. За да не става зян, решавам поне да изляза с бебка на разходка в
парка. Със сигурност никой няма да се хвърли насред улицата да ме бие, докато
бутам в количката такова малко синеоко ангелче, нали - успокоявам се сама.
Ниско светещото
пролетно слънце така гадно ме заслепява, че и да е видял някой значката ми – не
съм забелязала. На връщане се отбивам в книжарницата за кафява опаковъчна
хартия. И тук за пръв път със сигурност някой прочита значката ми – продавача.
Но и да има някакви мнения по въпроса, той си ги запазва за себе си и не ми
казва нищо повече от репликите, които нормално се разменят по време на
покупката на кафява опаковъчна хартия.
На другият ден
съм използвала хартията, за да опаковам един колет и трябва да измисля как да
ида на пощата, за да го пратя. В долната част на количката няма да се събере. В
раницата ми също. Да бутам количка с пакет в ръка - не става. Решавам да чакам Kiff
да се върне от работа, да го помоля да наглежда малката буболечка и да стигна
до пощата сама. Речено-сторено.
Седя в пощата и
си чакам реда с чувството, че съм терорист, опасан под якето с пръчки динамит.
Със значка, на която пише "аз съм терорист, опасан с динамит". Опитвам се да се държа естествено и да не
мисля за значката. И досега съм била феминистка, нали? Пък съм успявала да
изпратя колет. Освен това е много малко
вероятно някой да се хвърли да ме бие насред пощата...
На излизане от пощата обаче, тъкмо когато съм се зарадвала
от безпроблемното приключване на операцията
"изпращане на колет", ме спира някакъв младеж с разцепено чело,
намазано с зелена дезинфекция и шито. Докато му зяпам стърчащите
хирургически конци, се усещам, че ми говори нещо за пощенски марки. Били го обрали, останал без лични
документи и пари, единственото което му оставало било да размени тези марки за
пари, но за да го направи, в пощата му искали личен документ. Не мога ли да ги
разменя аз. Истината ми говорел, марките не били откраднати, просто бил
изпаднал в безизходна ситуация, ето щял да ми покаже, че има дебитна карта,
която е на приятелката му, с която се скарал и се изнесъл от общата им
квартира, обаче не знаел паролата на картата и не можел да я пита, понеже нямал
номера й, който бил в паметта
на откраднатия му телефон и двамата с брат му не били яли цял ден, а всички
минувачи, които молели за тази услуга, им отказвали...
Мисля известно време и тъй като не ми хрумва по какъв начин
може да е измама (освен пощенските марки да са фалшиви, но това не ми се вижда
особено вероятно), решавам да му помогна. Влизаме отново в пощата, където се
сещам, че съм си оставила личните документи в чантата с пелените. Зашития младеж и
леко кривогледия му брат са адски разочаровани и ме засипват с допълнителни
подробности от тежката си ситуация,
молейки ме да стигна до вкъщи и да си взема документите, за да не им се
наложело да спят на улицата. Обещавам, че няма и тръгвам към нас за
документите.
Хич не ми се ще да се тътрузя до вкъщи и обратно, при това
Kiff ме чака гладен, нали уж излязох само за 40 минути да напазарувам и щях да
почвам да правя вечеря. Вкъщи дори хляб няма да си намаже, ще пукаляса от глад
горкия, мисля си аз и се изкушавам да не изпълня обещанието си. Обаче няма как,
онези двамата със сигурност са видели значката и под въпрос не е просто моето
реноме, а реномето на феминизма. Не искам да разправят, че една феминистка
обещала да им помогне, а после им вързала тенекия. Купувам някаква гадна
закуска със спанак, с която да умилостивя гладния Kiff и се качвам на
трамвая.
Накрая не се налага никого да умилостивявам, понеже Kiff
приспал детето и потънал в играта Fallout, радушно приема спаначеното
жертвоприношение и продължава да си цъка. Всичко, което ви е необходимо да
знаете за Kiff е, че чувайки историята, изобщо не заподозира братята в измама и не прави никакъв опит да
ме възпре да им помагам.
На тротоара пред пощата седят новите ми познати, заедно с
още някакъв цветущ тип, и се угощават с хляб, салам и бира. За късмет докато ме
чакали, оттам минал един техен познат и им помогнал да разменят марките за
пари. Вече не се нуждаели от моята помощ, но не можели да не ми се отблагодарят
по някакъв начин. Типът със зашитото чело започва да вади от дисагите
всевъзможни боклуци, които предлага да ми подари - нечии стари дънки, охлузена
дамска чанта и подобни. Отбивам го с обяснението, че ми е неудобно да приемам
подаръци от хора, които са изпаднали
в подобно тежко положение. Какво друго да правя с тези неща, убеждава ме младежът, няма да взема
да дърпам хората по улицата и да им ги предлагам. А откъде имаш чанта с непотребни чужди вещи, като
не са крадени - мисля си аз, на глас го съветвам го да отиде с тях на битака.
Зашития младеж и брат му обаче отказват да ме пуснат да си
ходя ей-така, засипват ме с обяснения, въпроси и благодарности и между другото,
най-накрая споменават значката ми. "Това ще рече, че не сте еманципирана,
така ли?" - но преди да успея да отговоря, той вече ме пита какво ми има
на краката и защо куцам. Баси нетактичния народ, викам си, аз питам ли те защо
ти е сцепена тиквата или брат ти - защо е кривоглед? Не питам. Първо, защото не
ме интересува, второ, защото подозирам, че с радост бихте ми разказали надълго
и на широко, но най-вече защото НЕ МИ ВЛИЗА В РАБОТАТА.
Но преди да успея да реагирам на този въпрос, той вече ми
задава нов, а именно откъде съм и този път успявам да вмъкна едно
"българка" преди да ме прекъсне. Ааа, българка - каква случайност,
баба им била българка, любимата им баба, която вече е на онзи свят.
"КашкаваллъжицачорапибаницакопчеМАЙКАТИДАЕБА" рецитира скорострелно
зашития тип, без да става ясно дали разбира значението на думите. Успявам да се
отърва от тях, сещайки се да изтъкна, че бебето ми ме чака и приемайки за
отмяна някакви коледни картички от 80-те, при това надписани.
В сряда отивам да посрещна Kiff от работа, с идеята заедно
да отидем на разходка. Като цел на разходката съм избрала най-близката дрогерия
DM, която е на две спирки от неговата работа (понеже ми свършват еднократните
пелени), пък после ще видим. Тръгваме лежерно, с идеята да се насладим на
последните часове от сравнително топлия ден, но бебка си има други планове,
които включват истерично пищене. Накрая Kiff я взима в ерго раницата и тя се
успокоява. Единственият човек, когото успявам да впечатля със своята значка е
продавачката, която предполагам, остава с впечатлението, че феминистките
изглеждат като стресирани жени, купуващи пелени.
Докато се измъкнем от дрогерията, навън вече е тъмно.
Успяваме да сложим бебка в количката без да я събудим и облекчено си одъхваме
- най-накрая ще можем да се насладим на малко самота и спокойствие. Сядаме на
една пейка близко до вече празна детска площадка. Моментално се появява някакъв
видимо подпийнал чичо, чийто череп явно в миналото е преживял сериозен сблъсък
с твърд предмет.
- Изгониха ви от квартирата, а? - казва чичото.
Ние с Kiff се споглеждаме.
- Изгониха ви от квартирата, викам.
Kiff ми мята втори объркан поглед.
- И аз не схващам - полугласно отговарям на незададения
въпрос.
- Не ме разбирайте погрешно... аз съм пияница - започва
чичото, очевидно смятайки че е
възможно да сме пропуснали този факт и с явното намерение да ни обясни как и защо е станал пияница, без да
пести подробности.
Обаче Kiff
навреме го прекъсва с "Не се сърдете, но искаме да бъдем сами" и
монотонно повтаря вариации на същото, докато чичото най-накрая схваща намека и
си заминава. Тъкмо си отдъхваме и съседът от отсрещната пейка се примъква да
иска цигара от Kiff, настоявайки да му даде в замяна 10 крони. Докато се
отървем и от него, атмосферата вече никаква я няма. Нищо чудно, след като
имаме странния навик да се разхождаме из града по мръкнало - философствам аз, -
особено в разбойнически квартал като тази част на Карлин около гарата. Човек
освен пияници, просяци и бездомници няма кого да срещне, всички нормални хора
са си вкъщи.
И действително, всички наоколо бързат да се прибират, тъй
като след сравнително пролетния ден, вечерта си направо зимна. Единствените
по-нормални хора, които срещаме по пътя си, са група веселяци с намалено
зрение, които изглеждат като да са се устремили към следващия бар, както и
двама колоездачи, които усърдно тренират някакви номера по велоалеята, без да
се впечатляват от ниските температури. В тъмното никой не вижда значката ми и
ако се чудите защо тогава ви занимавам с цялата история, отговорът е - поради
липса на по-интересен материал.
В четвъртък отивам само до супермаркета и тук отново не
предизвиквам фурор, нито оживена дискусия (поне не и в свое присъствие). Идва
петък, осми март и отиваме да се срещнем с феминистката група. За наше
разочарование, този път дискусията не е толкова интересна, или по-скоро никаква
дискусия не се случва, защото останалите хора освен нас очевидно се познават,
групират се и си приказват помежду си, така че накрая дори нямам случай да
спомена смелата си акция със значката. Двама души са взели предизвикателството
достатъчно на сериозно, за да си направят тениски с надписи, но не достатъчно
на сериозно, за да се покажат с тях някъде другаде, освен на настоящата среща.
Едно момче е с червило - и това е.
Леко обезсърчена, решавам да се придържам към първоначалния
си план и да нося значката цяла седмица - включително събота и неделя. Отново
нищо интересно. Простете за анти-кулминацията, но това са рисковете на гонзо
блогърството - освен да влезеш в затвора или да се пристрастиш към наркотици,
много по-често рискуваш да се случи абсолютно нищо.
Не предизвиках никаква дискусия и общо взето никаква
реакция, освен няколко изпитателни погледа - но пък и никой не се нахвърли да ме
бие насред улицата! С което решавам да обявя мисията за успешно приключена.
Изпълних ли собственото си предизвикателство? Изпълних го! Разкрих ли се пред
цял свят, че съм феминистка - разкрих се. Носих ли значката точно седмица -
носих я. Дори извърших добро дело - помогнах на едни съмнителни типове...
всъщност, не им помогнах... опитах се да им помогна да се сдобият с пари
за ядене... или може би да извършат дребна измама... както и да е, решавам да
го броя за успех и толкова.
В понеделник махам значката от якето - може би щях да си я
оставя и по-дълго, но трябва да ходя да си уреждам рехабилитация и определено
нямам желание да водя дискусия за феминизъм със сестрите в поликлиниката,
които перманентно са в настроение на мечки, събудени от зимен сън - вместо с
облекчение, с чувството на неопределена загуба. Значката някак си ме караше да
се чувствам badass. Караше ме да се чувствам опасна - не че наистина представлявам опасност за
някого, но нали така изглеждат феминистките в представите на повечето хора - зли, милитантни и агресивни
жени, нахъсани да разрушат установения ред. Чувствах се като екстремист, от
чиито идеи околните имат основание да се боят, чувствах се като въплъщение на
самото зло - както ме беше титуловал анонимен трол под една от статиите ми.
Това усещане ще ми липсва.

